На изток – в нощ, на запад – в ден – част 5: На гости на арменския поп
Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.
Към „Част 4: Страна на таксиджии и полицаи“
Поради неочаквано краткия ми престой в Азербайджан се озовах в Армения месец преди „графика“. Малка планинска страна с красива природа, много исторически монументи (главно манастири) и лесна за стопиране.
Армения може да се похвали с факта, че е първата страна в света приела християнството като официална религия още през 301 г. Древните църкви в страната изобилстваха, коя от коя по-красива и интересна. Още първата нощ след пресичането на границата замръкнах край една от тях – включения в Списъка на ЮНЕСКО манастир Хахпат.
На сутринта пък направих приятна двучасова разходка до съседния манастир Санахин, също част от Световното културно наследство. И понеже бях един от малкото бродещи из тези очарователни руини, имах възможност да снимам и експериментирам на спокойствие. Нарекох този кадър „Просветление“.
Тези симпатяги ме взеха на стоп към 8 ч. сутринта, но скоро отбихме за пикник. Към закуската добавиха и половинлитрова бутилка водка и ми казаха:
- Ваня, кушай!
Храната беше повече от достатъчно и хапнах доволно, подканян редовно от спътниците ми. Шофьорът Алберт благоразумно, но със съжаление отказа да пие. Водката остана за нас с Арарат. Пиеше се с тостове на екс, но аз гледах да оставям по малко в чашата си. В крайна сметка така на мен вероятно се паднаха САМО 200 мл. И това преди 09:00 ч. Кавказци!
Руините на Зорац Карер представляваха съвкупност от надгробни камъни, датиращи от третото хилядолетие пр. Хр. и бяха определяни за арменския Стоунхендж – според някои учени те са имали сложни астрономически функции. Тук попаднах на младо семейство холандци, които ми предложиха да се присъединя към тяхната екскурзия с Уаз-ка до разположените високо в планината петроглифи на Угтасар. Те не бяха толкова сложни като тези в Кобустан, но пък мястото беше интересно, караше те да се запиташ защо древните хора са се изкачвали чак до тук, за да рисуват фигурки по камънака. А и използвах възможността за една отрезвителна баня.
Манастирът Татев вероятно беше най-голямата и най-посещавана забележителност в Армения. И с пълно право – подобният на замък комплекс беше един от най-впечатляващите в страната. В допълнение швейцарска фирма беше изградила кабинков лифт, минаващ високо над една клисура. „Крилете на Татев“ беше включен в Рекордите на Гинес като най-дългата въжена линия в света – 5725 м. А семейството холандци (Йост и Ейва), които ме возиха два дни в мъничкия си подвижен дом, бяха истинско вдъхновение – заедно с двете си малки деца (на 4 и 6 години) правеха 6-месечна обиколка от Холандия през Полша, Украйна, Молдова, Русия, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Иран, …
Използвах възможността да посетя и самопровъзгласилата се република Нагорни Карабах, която според ООН беше част от Азербайджан, но реално се намираше под арменски контрол. Намиращият се край столицата Степанакерт монумент, определян за символ на страната, беше издялан от вулканична туфа и носеше името „Ние сме нашите планини“.
Нагорни Карабах… нека да кажем, че беше едно тъжно място. 22 години след войната следите й бяха видими навсякъде – сгради като тази в Шуши въобще не бяха изключение.
Щеше ми се да посетя забранения за туристи разрушен град Агдам, като за целта планирах да спазаря такси от Аскеран. Едва слязох пред крепостта Майраберд обаче и пред мен спря нов голям джип със затъмнени стъкла. Мъжът вътре порови в жабката, извади автоматичен пистолет и го сложи на седалката до себе си, след това показа и служебната си карта – беше полицай. Започна се разпит, проверка на документите и справки по телефона.
- Ти се казващ Иван? И аз се казвам така – после продължи. – Ходил ли си в Азербайджан? Да? Защо нямаш виза? … А, ето я. Какво работиш? Чувал ли какво е Агдам? Чувал си, добре! Знаеш, че там е забранено за туристи, нали? Ако те хванем, ще те депортираме, при това е опасно – има азерски снайперисти. – накрая завърши – Не ходи в Агдам, там скоро имаше война.
Разочарован от факта, че дори не успях да пробвам да спазаря такси до Агдам преди да ме „надушат“, аз направо се насочих към древния град Тигранакерт. Днес беше неделя и се оказа, че музеят беше затворен, но срещу скромен бакшиш пазачът ме пусна да се мотая из руините, от които беше възстановена единствено крепостта.
На връщане хванах късметлийски стоп при трима пияни пожарникари, в следствие на което се озовах на най-високия хълм в равнината на „призрачния град“ Агдам. Гледката беше потресаваща – през 1994 г. арменската армия превзема този населен предимно с азери 100-хиляден град и го сравнява със земята, за да не попадне обратно във вражи ръце. Хм, вече разбирах, защо не се допускаха туристи тук.
Сякаш за да засиля обзелото ме тягостно чувство, изкарах тази нощ на палатка в гробището на манастира Гандзасар, определян като една от най-важните постройки в страната и седалище на архиепископа на Карабах.
Край съседното село Ванк беше изграден хотел, край който се намираше тази атракция. Освен нея край реката имаше ресторант с формата на кораб, а също и множество статуи – железни пегаси, изтегната на шезлонг девойка по монокини и т.н. Определено беше кичозно, но пък за пръв път в Карабах виждах туристически обект с толкова много вложени усилия, пари и донякъде въображение.
Манастирът Дадиванк беше поредното бижу на средновековната арменска религиозна архитектура. Предвид множеството такива в региона, не беше трудно човек да разбере претенциите на Армения към Нагорни Карабах .
От тук се отправих към минералните извори край Карвачар, но идващия от там Вася ме убеди да му правя компания за час-два преди да ме откара до града. Представи ми се като председателя (кмета?) на Карвачар и беше доста подпийнал. В течение на разговора ни разбрах, че превозваше контрабандни дърва Нагорни Карабах до Армения със служебната си Уаз-ка. Даде на граничарите 5-6 бири, за да не го закачат. 2 км. преди да прехвърлим прохода, ни свърши бензина.
Чакахме 2 ч., докато мина камион, чийто шофьор се съгласи да ни дръпне до горе. От там Вася се спусна по инерция до Варденис и на първата бензиностанция зареди 50 л. бензин с купони за гориво, които си подпечати сам. После половин час се пазари с потенциалния купувач за дървата. Мръкна, преди да тръгнем на обратно и аз отказах да се върна с него. Бях напуснал Нагорни Карабах без да съм минал гранична проверка.
Дори не подозирах за съществуването на крепостта Дащадем, преди автостопът да ме отведе край нея. Още едно предимство на това да това да пътуваш без предначертан план или маршрут.
В пътеводителя описваха Гюмри като един от най-красивите градове в страната със запазена старинна архитектура, която обаче била сериозно пострадала от силно земетресение. Не беше лошо градче. Освен симпатичния център на един хълм в покрайнините се извисяваше голяма статуя на Майка Армения. Точно срещу нея на съседното хълмче пък имаше идеално кръгъл замък от черен камък, носещ подобаващото име Черния замък (Сев Гул), който, за съжаление, беше затворен за посетители. По-късно интернет ми подсказа, че този национален монумент през 2012 г. бил закупен от частно лице.
От трите бивши републики досега Армения определено беше най-бедната и “най-съветската” от тях. Изглеждаше сякаш след разпадането на СССР хората бяха продължили с живота си, но бяха забравили за поддръжката и развитието. Въпреки това страната ми допадна изключително много, дори бих я определил за скритото бижу в региона.
Сега беше време да се върна обратно в Грузия, за да посрещна пристигащите ми скоро приятели.
Към част 6: “Мисия „Прометей““