
На изток – в нощ, на запад – в ден – част 9: От Арагац по-високо нема
Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.
Към „Част 8: Републиканци“
След първите 100 дни равносметката беше: По редица причини пътуването ми досега приличаше на лутанията на сомнамбул – България-Турция-Грузия-Азербайджан-Грузия-Армения-Нагорни Карабах-Армения-Грузия-Турция-Грузия-Абхазия-Грузия-Армения. При това то все още не беше завършило.
На път към Ереван посетих манастира Севанаванк. Той можеше да се похвали с чудесно местоположение – на върха на полуостров, вдаден навътре в езерото Севан. Освен много красиво със своите сапфиреносини води, то беше и най-големия воден басейн в Армения и Кавказ с площ от над 1200 км². Никак не е чудно, че местните го използваха като море – за плаж, риболов и водни спортове.
Манастирът Нораванк се намираше в тясна клисура и беше изграден от жълт пясъчник, който напълно хармонираше с цвета на околния сух пейзаж. Беше основан през 1205 г., но от арменски името му се превеждаше като Новия манастир. Това за пореден път показваше колко стара християнска нация бяха те. Стигнах до тук благодарение на Ахарон и неговите 5-ма приятели. Те ме взеха на стоп във минивана си от Йегегнадзор, а после ме върнаха обратно там. Не бяха още пълнолетни, за да ги почерпя бира, затова изядохме по един сладолед.
В пътеводителя определяха Горис като най-красивия провинциален град в страната. Чарът му се дължеше на интересните природни образувания, наподобяващи скалните комини на Кападокия, и издълбаните в тях пещерни жилища на Стария Горис.
Елинистичният храм в Гарни беше построен през 1 век и беше посветен на Хелиос, римският бог на слънцето. Нямаше да се изненадам да видя такава постройка по Средиземноморието, но тук тя беше някак не на мястото си. Въобще не се вписваше в арменска религиозна архитектура.
Докато се разхождах из близкия каньон, попаднах на интересно гигантско скално формирование, подобно на Giant’s Causeway в Северна Ирландия. Тук обаче хаксагоналните базалтови цилиндри не се спускаха надолу, а се изкачваха нагоре по самата стена на ждрелото, която беше изградена сякаш от скални тръби. Този природен феномен носеше подобаващото име „Скалната симфония“.
Еднакво пренебрегван както от чуждестранните, така и от местните туристи, очарованието на манастира Хавуц Тар беше в неговата западналост и уединение. А и къде другаде на човек ще му се отдаде на палаткува съвсем необезпокояван сред руините на средновековен църковен комплекс. Не следващата сутрин все пак изживях известен стрес, виждайки 4 змии в рамките на 2 ч., едната от тях само на педя от обутия ми в сандали крак.
Главната църква на включения в Списъка на ЮНЕСКО манастир Гехард се оказа доста интересна отвътре – типичните високи сводове и масивни колони бяха допълнени от фризове с източни мотиви – лъвове и бикове. Освен това в едно от отделенията й църцореше малко изворче. По външно стълбище пък се стигаше до втори етаж, който беше изсечен в самата скала и през една дупка в пода му се виждаше долното ниво.
Манастирът с най-добро местоположение в цяла Армения вероятно беше замъкоподобният Хор Вирап. Откриващата се от него гледка към заледените склонове на свещената за арменците планина Арарат спираше дъха.
Арменската столица не впечатляваше с архитектура, но правеха впечатление многобройните паркове и зелени площи. Не мога да кажа, че Ереван беше красив град, но въпреки това ми допадна. Напомняше ми някак на София и Ла Пас едновременно, вероятно заради множеството занемарени строежи и извисяващата се в далечината планина.
Първото ми впечатление от замъка Еребуни не беше добро – крепостна стена и многобройни основи на сгради с височина 1.5 м., върху които за консервация бяха изсипали прекалено явно и прекалено много бетон. В двора му група младежи (вероятно студенти) извършваха активни разкопки – копаеха дупки с метални шпатули, пресяваха пръст, … За пръв път в региона виждах да се прави нещо в тази насока, а не просто да се разчита на вече намерените артефакти. Освен това предлагаше и панорамни гледки към Ереван.
Строената през VII в. катедрала „Свети Григорий Просветителя“ в Звартноц била смятана за една от най-красивите църкви в света. Разрушена от земетресение още през X в., от нея не беше останало много, но все пак си струваше да се посети този храм, уникален за Армения със своята форма на ротонда.
Ечмиадзин беше определян като арменската Ватикана. В центъра на града имаше голям обграден комплекс от църковни постройки. Сред тях се извисяваше Съборната катедрала, включена в Списъка на световното културно и природно наследство. Ако можеше да се вярва на табелите под експонатите в нейната съкровищница, тук се пазеха части от мощите на десетина светеца, сред който Св. Георги и Св. Йоан Кръстител. Допълваха ги парче от Ноевия ковчег, парче от Светия кръст и самото копие, с което е бил прободен Христос.
Мемориалът Сардарапат беше арменския еквивалентен на нашия Шипка. На това място през 1918 г. силите на Първата арменска република под командването на Генерал Андраник спрели настъпващите турски нашественици и спасили страната от пълно унищожение. За по-националистично настроените посещението тук беше равнозначно на поклонение.
Най-лесното ми стопиране за това пътешествие беше със Сара. За един ден с нея успяхме да стигнем от Тбилиси до Ереван. Предложих й да ме придружи и до езерото Кари Лич, разположено в подножието на вулкана Арагац. Тя пък изяви желание дори да се изкачи до върха, въпреки че нямаше чувал. По пътеката към нас се присъединиха 17-годишният Лев и 19-годишният Максим.
На 14 август 2016 г. изкачих най-високата точка на Армения – изгасналия вулкан вр. Арагац (4090 м.) след тежка нощ на 3600 м.: 4 души, 3 спални чувала, 1 двуместна палатка и аз, играещ нетипичната ролята на възрастен, като единствения с опит и добре екипиран в компанията на американска девойка по кецове и 2 украински момчета.
С това изкачване реално приключи престоят ми в Армения. Отне ми два дни пътуване на стоп, за да достигна градчето Агарак и иранската граница. Тук пейзажът беше напълно различен. Сух и безлесен. Сякаш за да ме подготви за преминаването на тази условна линия, разделяща Азия от Европа.
След почти 4 месеца на бродене из древните провинции на Ликия, Киликия и Колхида – трекинг, изкачване на върхове, посещение на безбройни църкви, манастири и археологически обекти, – беше настанало време да премина на територията на друга могъща антична империя – Персия.
Към част 10: „Джони в Средния Изток“