“В края на деня” – част 1

Велосипедът лежеше край пътя, а задната гума се въртеше бавно.

• Странно! – помислих си и набих спирачки. – Потеглихме преди 5 мин., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнах ситуацията, чак когато се приближих съвсем – Татяна не се намираше в храстите, а лежеше под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й беше отхвръкнала встрани. Долових приглушен стон.

***

Ще ми се да подхвана тази история от самото начало, но как ли би прозвучало:

„Всичко започна преди 25-30 милиона години с изригването на един подводен вулкан, довел до процес на петрификация.“?

Веднага ще си кажете:

• На този му хлопа не дъската, а цялото дюшаме!

Подобен ефект ще има и:

„Виновни са траките и създаденият от тях преди 4000 г. скален култов мегакомплекс за векторно-хоризонтална астрономия“.

Твърдението „Ако преди 2017 г. Исус не беше възкръснал, въобще нямаше да се стигне до тук!“ ще предизвика у мнозина спонтанната реакция:

• Санитар, усмирителна риза!

Ситуацията ми няма да се подобри особено и ако заразказвам за дървета или гъби от камък. Най-безопасно ми се вижда:

„Влакът се носеше бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процедиха през мръсния прозорец и осветиха трите ни коня“.

Ще премълча факта, че конете бяха от желязо.

***

Влакът се носи бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процеждат през мръсния прозорец и осветяват трите ни коня. Реално всички те са на Крум и самият той настоява, че не са коне, а дракони – Белия дракон, Зеления дракон и Черния дракон. Така става като прекаляваш с фентъзито! Дракони не съществуват, ако питате мен. С изключение на комодските варани, де, това са си дракoни, откъдето и да ги погледнеш.

Спътниците ми, като редовни велосипедисти, отдавна ме убеждаваха да предприемем някакъв вело-преход. Най-сетне идва и този момент – 4 почивни дни, съпътстващи Великден, и прогноза за дъждовно време, отказала ни от планове за високата планина. Това, че с Танчето не притежаваме велосипеди, е само дребната подробност – третият мускетар има достатъчно за всички ни. Дестинацията е ясна без обсъждане: Източни Родопи – едно от малкото ми бели петна по картата на България.

И така, на Разпети петък още по тъмно се натоварваме на влака за Свиленград. Откакто Крум се захвана сериозно с колоездене, тримата успяваме да се съберем за общо ходене значително по-рядко. Особено през лятото, тогава той все участва в бревети и е на принципа:

• • На планина ще ходя зимата, когато не става за колело.

Затова, въпреки ранния като за почивен ден час и сънените ни физиономии, не пробваме да поспим, а си бъбрим. А и как да заспя, та нали се отправям на първото ми вело-пътешествие. Основната причина да не съм екзалтиран от вълнение е притеснението, че може да не се справя и само да съм в тежест на останалите. Едно почти непознато за мен чувство – при ходенията на планина съм свикнал да задавам темпото. Може да съм Риби, но сега плувам в непознати води. Да, мога да карам колело от дете, от десетилетия, но горе-долу от толкова време не съм карал истински, нищо различно от 2-3 пъти в годината по едно кръгче с коня на приятел.

По някое време Крум подмята:

• Аз средно на година с колелото навъртам към 5000 км.

Танчето се замисля. Дружно смятаме разстоянието до работата й, умножаваме го по броя работни дни от ранна пролет до късна есен, но без дните с отпуска, добавяме малко бонус от други „нерегламентирани“ карания като „Витоша 100“. Финалната цифра изненадва дори самата нея.

• Наистина ли стават 2000 км.? – съмнява се тя в правотата на сметките ни.

Престрашавам се да се включа и аз:

• Аз съм по средата. На година ми се събират между 2 и 5 … километра, без хилядите.

Избухваме в дружен смях. За моя сметка. Разговорът въобще не повишава увереността в собствените ми способности.

Този път от БДЖ изневеряват на репутацията си – влакът се движи бързо и пристига в Димитровград по разписание. Като човек обичащ списъците, не пропускам възможността да си взема печат от къщата-музей на Пеньо Пенев. Намирането й отнема време и компенсира точността на жп-то. Докато напазаруваме и хапнем по няколко банана от местния пазар, става обяд. Няма за кога повече да отлагаме. Иде ми да извикам: „На коньовете!“, ама това май беше възглас от една друга игра.

Може аз да съм направил плана и набелязал интересните обекти, но Крум, като най-опитен, се движи първи. Между нас е единствената ни дама. Поддържаме този ред постоянно, минавам напред само в редките случаи, когато съм набрал голяма инерция при спускане.

Пътят до Хасково е идеален за загрявка – кратък и почти равен. Главен и натоварен, но достатъчно широк да караме спокойно в крайната лента. Татяна обаче недоволства:

• Не можа ли да измислиш друг маршрут? Тук само дишаме изгорели газове.

Изминаваме 16-те км. до града на Богородицата-рекордьор за час и Крум изказва похвала:

• Браво, с много добра скорост се движим.

Вероятно си спестява „за аматьори“.

Започва изкачване, а пътят се стеснява от двулентов с аварийно на еднолентов, но си остава все така натоварен – това е главното шосе към Кърджали. Танчето мърмори все по-изнервено, докато автомобили и камиони профучават край нас:

• А аз си мислех, че ще караме сред природа. Трябваше да разгледам какъв маршрут си избрал.

След нови 17 км. се отклоняваме при село Козлец. Карането би било удоволствие, ако не бяха продължаващият наклон и нарастващата жега.

• Това беше – информирам другите аз. – До края на деня ще караме само по междуселски пътища.

Преминаващите коли са епизодично явление, птичките пеят, дърветата и полята зеленеят в напредващата пролет, потта напоява все повече тениската ми, Татяна е доволна, животът е хубав.

Малко са нещата в света, които могат да накарат човек да се почувства като Гъливър в Страната на Великаните. Сред тях безспорно са гигантските секвои, но с Тръмп начело и новата му политика за издаване на визи Щатите са по-недостъпни и от Шангри-ла. За наш късмет Източните Родопи могат да се похвалят с такива приказни неща като 3-метрови гъби. Да, вярно, не стават за ядене, защото са изградени от розови риолитови вулканични туфи, но това само засилва приказността им. Легендата разказва за 4-те дъщери на въглищаря Радуил, които били подгонени от нашественици. Девойките убили единия от тях, но приятелят му Омур отсякъл главите им с ятагана си. Щом всяка от тях обаче докоснела земята, на мига се превръщала в каменна гъба. Ужасен турчинът се опитал да избяга, но на първата крачка се превърнал в черна скала – близката канара Каратепе.

История съвсем в духа на старогръцките митове. Не може да им се отрече на хората от предните поколения – имали са въображение.

Фото-паузата е кратка. Продължаваме, път ни чака.

Времето е напреднало, жегата – понамаляла, главно поради тежките облаци, покрили безупречно синьото доскоро небе.

• Май дъждът все пак ще ни догони – единодушни сме ние.

Първите тежки капки ни хващат на входа на Светилището на Дионис. Дали поради древна магия, която все още бди над изгасналия преди хилядолетия свещен огън и свързана за вечни времена с жертвената кръв проливана тук, но боговете отказват да хабят сълзите си за нас.

На някои руините на Перперикон може да им се сторят безинтересни. На мен ми е достатъчно да знам, че крача сред едно от най-значимите светилища на отминалите епохи, съперничещо по слава на самия Делфийски оракул. Според римските автори тук предсказали на Александър Македонски, че ще завладее всичко от Египет до Индия, а на бащата на Октавиан Август предрекли, че синът му ще стане господар на целия свят.

Хм, дали (псевдо)знанието за собственото им бъдещо величие не се е оказал онзи допълнителен тласък, необходим им да постигнат дори невъзможното, … щом такава е волята на боговете. От какво ли тесто трябва да си замесен, та още на 30-годишна възраст светът да лежи в краката си.

Аз този влак вече съм го изпуснал. Вървя в стъпките на тези променили историята мъже и се чудя каква ли съдба ми е отредена. Все пак историята вече познава един велик Иван. Жертвената кръв обаче е отмита от дъждовете и никой скоро не е обагрял гладките камъни с нова, свещеният огън е загаснал и от него не е останала дори пепел, оракулът отдавна е замлъкнал и потънал в забвение. Никой не се нуждае от него, светът се е смалил до едно кликване на мишката. Дори Александър със своя Буцефал не е пощаден, низвергнат до прост Воин на кон.

Това ме подсеща, че е време да яхваме драконите и да отлитаме към залеза. Светът може да е малък, но не и когато го преоткриваш на собствен ход.

Достигаме язовир Студен кладенец навреме, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коня и се потапя в притихналите сапфирени води. На драконите ни това умение не им идва отръки, загубили са го в милионите години еволюция. Самите ние пък не умеем да ходим по вода, а последният влак сме го изпуснали за малко. Затова се качваме на моторна лодка, защото може и да ви се стори невероятно, но в нашата малка като една човешка длан родина съществуват места, до които можеш да стигнеш само с любимото ни БДЖ или с плавателно средство.

Продължи към Част 2