“В края на деня” – част 2
Друго си е да се събудиш от аромата на домашно приготвени мекици. Изяждам две. Крум закусва така, сякаш тепърва ни очаква 40-дневният великденски пост, и се справя с шест.
Понеже драконите ни освен безкрили не умеят и да плуват, следва приятна разходка с лодка до с. Широко поле и велоденят ни започва ударно – със стръмно изкачване до Моняк.
Не съм запознат с историята на крепостта, не си и правя труда да проуча. Има места, така наситени с легенди, че те са се пропили в самите камъни, от които са изградени, и са станали неразделна част от тях. Пред въображението на посетителите от едва показващите се над земята основи бързо израстват непревземаеми стени, Музата възпява оня гибелен гняв на Ахила, докато Одисей строи своя дървен кон, Язон търси златното руно, малкият Херкулес души змии с голи ръце, безстрашни амазонки препускат с изпънати лъкове, вълчица кърми двама близнака, а стотици бебета издъхват захвърлени на бунището заради своите физически недъзи. Много са тези места – Троя, Колхида, Спарта, Рим, … Моняк не е едно от тях. Тук въображението е безполезно. Най-добре е да го заключите в някое тъмно кътче на съзнанието си и да не му давате да мърда. То само ще притъпява останалите ви сетива. А гледката към ширналия се долу в ниското язовир и околните хълмове убеждава, че сред древните й строители и архитекти несъмнено е имало и фотограф.
Мисля си:
- Следващият път с палатки!
Тук сякаш времето е спряло, но в реалния свят часовникът неотменно цъка. Въобще не усещаме как изминават два часа. Налага се да бързаме, чака ни сватба. Запретваме ръкави или по-точно крачоли и напрягаме бедра по черния път към село Зимзелен, но така и не успяваме да стигнем навреме. Закъсняваме с около … 40 млн. години. Или поне според научните хипотези някъде тогава в следствие на подводна вулканична активност са се образували риолитовите туфи, а след оттеглянето на морето под действието на вятъра и дъжда постепенно са се оформили днешните форми на този природен феномен.
Легендата за Вкаменената сватба свързва в едно забулена мома с неземна красота, откупена срещу гърне с жълтици, и свекър с нечестиви помисли. Винаги съм се възхищавал на народното творчество, способно да даде изключително заплетено, но подробно обяснение на всяко природно явление, започвайки от самото сътворение на света и преминавайки през небеса с хвърлящи мълнии богове, та чак до създаването на цветето нарцис. В нашия случай задачата не е била особено трудна, „младоженците“ са ясно различими. 10-метровите вкаменени фигури на притиснати един към друг мъж и жена, загърнати с наметала, трудно биха останали незабелязани, особено ако след Моняк сте оставили въображението си да препуска на воля.
Яхваме драконите и отлитаме към Кърджали. Задържаме се там, само колкото да посетим местната „Била“ – скъп хипермакет, но на удобно място.
Добре че мушваме няколко банана, защото изкачването от Момчилград към село Равен е безкрайно. Уж малък наклон, ама в своето постоянство изцежда и последните останали в бедрата ми сили. Татаня и Крум драпат по баира, аз не издържам и слизам да бутам. Какъв кеф било да пешеходиш! Прав е бил Жан-Жак Русо, когато е казал: „Има само един начин да пътуваш по приятно от на колело: да ходиш пеша“. Е, не го е казал точно така, но почти.
Небето е притъмняло, дъждът ни гони по петите, но като вчера минаваме между капките.
В Равен настава спор. Вече е 17:00 ч., а най-близкото място за спане, което съм намерил в интернет е на 30 км. от нас – в Крумовград. Местните не помагат особено – май имало вила в Нановица, ама можело и да не работи. Танчето се притеснява и държи да палим натам, ние с Крум се инатим.
- Искам да видя светилището Харман Кая, само на 8 км. е – заявявам аз.
Крум пък си има свой дневен ред:
- Гледах снимки от Вкаменената гора, изглежда много яко, истински дървета, но от камък. И е само на 4 км. – вади телефона и показва. Изглежда интригуващо.
Графикът ни включва отбиване и до светилището на Орфей край Татул.
Татяна се колебае, не й се замръква насред нищото. Аз едва съм се дотътрил до тук, но го раздавам ларж:
- Ще караме по тъмно.
Печелим с инат и логика – утре вече ще сме се отдалечили прекалено, кой знае дали ще се върнем някога.
Вкаменената гора е първа, значи сме към нея. Отбиваме по горска пътека след 3 км. по гладък асфалт. Тук вече не става за дракони. Връзваме ги в храстите и продължаваме пеш. За мен това си е почивка. Като истински аматьори се движим само по GPS, а пинът се оказва боднат произволно. Въртим, сучем, качваме се и слизаме – ни гора, ни дяволи. Е, гора има, но само най-обикновена, не каквато търсим. Крум бива озарен от прозрение:
- Да видим в интернет!
Друго си е да не търсиш игла в купа сено или в случая дърво в …, абе сещате се какво имам предвид.
Първите намерени образци извикват възгласи на възхищение. На някои от тях ясно си личат годишните кръгове.
- Това петрификацията било якото нещо.
Гледаш го – дърво, пипаш го камък. Хвърля ме в размисъл:
- Добре сега, това каменно дърво ли е или дървен камък?
Сещам се за онзи виц:
„В близката далечина се белее черна точка. Това е млад старец седнал на дървен камък, чете семки и люпи вестник…“.
- Ей, много мъдрост има в народното творчество! – впечатлен съм аз.
Крум е най-ентусиазиран. Обяснява ни:
- Най-якото още не сме го видели. Може да е някъде там – сочи той и скача в храсталака.
Ние с Татяна постепенно отрезвяваме, в главите ни все по-често се въртят мисли за многото очакващ ни път.
Излизаме обратно на асфалта вече по здрач. Вземи тази отбивка от уж 3 км.! Ясно е – Харман Кая няма да го бъде днес, нито Татул. Първа точка в графика – намиране на подслон. С палатки щеше да е лесно, но много тежък, пък колелетата ни с Крум са без багажник и дисаги.
На центъра в Равен вече се е стъмнило и спираме да сложим светлините. Танчето не се отказва – пак ще разпитва местните в селския магазин/кръчма. Ако намери българоговорящ, де. Чуждите езици се полезни дори и в собствената ти родина.
Местният магазинер/кръчмар умува:
- Има вила в Нановица, но не знам дали ще я намерите. Най-добре се върнете в Момчилград. Само на 9-10 км. е. Там има хотели.
Твърдо отхвърлям подобна възможност. Едва издрапах до тук, няма утре сутрин да баиря наново.
Магазинерът продължава да брейнстормва на глас.
- Имаме съселянин с голяма къща, сигурно ще може да ви приюти. Изчакайте малко.
Обръща се към един младеж и му обяснява нещо на турски, той скача в колата и отпрашва. Скоро се връща:
- Уредени сте!
Първите думи на Исак към нас са:
- Пари няма да ви взема. Това е домът ми, а не къща за гости, но ще ви приютя за тази нощ. Не мога да ви оставя навън. А и не сме ми първите – признава домакинът. – Миналата година пак подслоних едни велосипедисти.
Къщата му изпъква сред останалите в селото – голяма, с висока ограда и двор с басейн. След като сме взели душ, се събираме за вечеря в остъклената му зимна градина с огромна камина. Исак се оплаква:
- Хубава къща, но има още много работа по нея. Преди 5 г. платих половината пари на един майстор от селото да ни оправи кухнята и от тогава само ме мотае. Миналата седмица обаче го хванах и му казах да се залавя за работа, за да си няма проблеми. Дано скоро приключи.
Трудно ни е да се ориентираме в обстановка. Жената и майката на Исак са незабулени и всички те говорят български. Утре е Великден и на масата има козунак, а по телевизията върви филм за Исус. Жена му го гледа с интерес и дори с нетърпение очаква Месията да изрече някаква реплика, която много я била впечатлила. Въпреки това обаче май не са християни, не споменават нищо за празника и на сутринта не поздравяват с: „Христос воскресе!“.
Стопанката е голям образ – енергична, усмихната вегетарианка.
- От време на време сестра ми се обажда: „Ще косим ливадата“ и аз отивам и обирам всички глухарчета, маточина и разни други треви. Много са полезни. Карала съм всичките ни коли – Мерцедаса, Хамъра и дори караваната. Само пътната помощ не ми даваха, а ми беше голям мерак. Молих се на Исак, но той не отстъпи. Веднъж обаче издебнах сина ни като се прибираше и му казах: „Слизай от колата, аз ще я паркирам! Чуваш ли какво ти казвам!“. Е, не успях да взема добре завоя и леко я ударих, но вече съм карала и пътна помощ.
Сред менюто за вечерта има еленско със зелен фасул. В тази връзка Исак се хвали:
- Тук има много елени. В нашата област се убиват по 600 елена на година. Вярвайте ми, навътре съм в нещата и знам. Само нашата дружинка удря по 50-60. Много са, а дивечът намалява и е редно да ги намалят разрешените бройки. Едно време аз самият застрелвах по 50 на година.
В тази връзка ни пуска на телефона си клипче на малко еленче, което си отглеждал в къщи.
- Беше като домашно куче, идваше да ме буди сутрин.
Виждаме нагледно как сладкото чифтокопитно го сръчква с рогца и му дърпа чаршафа.
- С времето обаче рогата му се вкостениха и станаха опасни. Веднъж наръга с тях един приятел, та се наложи да му ги отрежа с флекса.
Забелязва ужасените ни физиономии и бързо допълва:
- От това тях не ги боли, то е все едно да си отрежеш косата, няма нерви там. Хвана го обаче срам, че е останал без рога, защото се скри в гаража за няколко дни. Показваше от време на време глава, но като видеше човек, веднага изчезваше пак.
Не проумявам какво толкова смешно намира в ситуацията, но при такова гостоприемство ми е трудно да му се сърдя или ядосам. Затова и не питам дали домашният му любимец също е свършил в тенджерата при своите събратя.