На изток – в нощ, на запад – в ден – част 2: 13 чаши чай

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.

Към „Част 1: Дългата разходка“

След като с Татяна за 20 дни (+ 2 дни почивка) извървяхме 512-те километра на Ликийски път и достигнахме Анталия, пътешествието навлезе в нов етап. Тя хвана полет за дома и настана време да продължа сам. Освен това с нея се бяхме придвижвали само и единствено пеш, а сега преминах към автостоп. Това ми позволи да покривам значително по-големи дистанции.

Други неща си останаха същите – продължих да се движа по Средиземноморието с чести спирки за разглеждане на многобройните руини. Пръв беше Древен Перге, който ме изненада приятно с размерите и степента си на запазеност. Не мога да каже същото за входната му такса – 20 турски лири. Вървейки по Пътя, бяхме видели безплатно десетки древни градове, защото бяха нестопанисвани или пък се оказваше, че сме влезли през изхода. Купих си комбиниран билет за всички археологически обекти по средиземноморското крайбрежие на Турция (60 лири), който включваше и вече посетените. Рано или късно всичко се плаща.

Още при Древен Аспендос се уверих в прагматичността на този си ход – около Анталия входните билети бяха станали ужасно скъпи. Освен няколкото други руини и хубавата панорама мястото можеше да се похвали с най-запазения амфитеатър в Мала Азия. Приказен – като декор на филм!

Античният театър в Древен Сиде беше не по-малко впечатляващ, не беше запазена единствено сценичната постройка – скене. Според Lonely Planet намиращият се в града Храм на Аполон представляваше „едни от най-романтичните и трогващи руини, които ще видите в Турция“. Не вярвайте на всичко, което четете в пътеводителите – 5 изправени край морския бряг колони.

Системата от отбранителни съоръжение на Алания беше една от най-обширните, които съм посещавал, и включваше дълги крепостни стени, няколко крайъгълни отбранителни кули, централна цитадела, огромна октагонална кула на пристанището, наречена Къзъл Кале (Червената крепост), защото беше изградена от червени тухли, оръдейна кула, че дори и корабостроителница, всички те гарнирани с чудесна панорамни гледки. Какъвто съм фен на замъците, едва ли е чудно, че скитах там 4 пълни часа.

Древен Анамуриум грабваше по-скоро с количество – заета площ и брой сгради, – отколкото с качество. Все пак информационните табели съобщаваха, че некрополът е един от най-големите в Древноримския свят, а одеонът – най-запазеният в Турция. За близкия замък Мамуре пък се твърдеше, че е най-голямото и най-запазено укрепление по цялото Средиземноморие. Въобще, не само македонците обичат да са най във всичко.

Джехенем Чукуру (Пещерата към Ада) беше приятно разнообразие след дългата поредица от антични руини и замъци. Местните вярвали, че тя е един от входовете към Ада. Според легендата протичащият през нея подземен поток в даден момент се свързва със Стикс, реката, отделяща нашия свят от подземното царство.

Малкото курортно градче Къзкалеси привличаше туристи по-скоро с пясъчния си плаж и спокойно море, отколкото с двата си замъка – Къзкалеси и Корикос. Напълно разбираемо – дори на мен те вече бяха започнали да ми омръзват, а това не е никак лесно (междувременно бях посетил също крепостите Софта и Силифке и руините на Древен Елауиса-Себасте и Древен Канителис).

С преминаването през Мерсин и Адана приключих обиколката на северното средиземноморско крайбрежие на Турция. Станалите съвсем скоро терористично атентати в Газиентеп и Диарбекир ме отказаха от идеята да продължа към въпросните градове и поех по обходен път през Малатия към езерото Ван.

Малко преди залез слънце проведох следния разговор с един качил ме на стоп за 5 км. дядо:

• Къде си тръгнал сега? Късно е вече. Защо не дойдеш да нощуваш вкъщи? Има храна, топла вода, интернет, порно, секс, …

На раздяла настоя:

• Сигурен ли си, че не искаш секс?

Знанията ми по турски не стигаха да му обясня, че в живота си рядко съм бил по-убеден в нещо.

Два дни по-късно получих подобна оферта и от един младеж. Мда, стройните, дългокоси блондини бяха вървежни тук.

С навлизане във вътрешността на страната и отдалечаване от туристическото Средиземноморие местните станаха по-отворени и дружелюбни, а поканите за чай зачестиха. Една такава, отправена ми в края на деня от Бариш от Нарлъ, премина във вечеря от телешки хапки с чушки и много чесън, прокарвани с йени ракъ. Получих и предложение да остана да нощувам в офиса му. Дали защото на тръгване той спусна металните решетки и ме заключи вътре, или заради двуцифрения брой чаши с богатата на теин напитка, който изпих този ден, но сънят дълго време отказваше да ме навести.

Минаваше обяд, слънцето спряно сърдито печеше, бях станал рано, но още не бях закусвал и вече от час чаках на изхода на Гьолбашъ. Взе ме малка кола с 4-рима души – прозорците бяха смъкнати, от уредбата дънеше парти музика, бутнаха в ръката ми бутилка бира. Скоро спряхме за пикник. Извадиха тава с череши и сливи, запалиха барбекю и намятаха чушки, домати, лук, хляб и пилешки хапки. Нахранихме се преди да стигнем до рибата, а бяха предвидили по цяла на човек. Намирах се на над 1500 км. от родния ми град, но се чувствах като у дома. Вероятно защото бяхме съграждани – те от турския Пазарджик (Pazarcık), област Караманмараш. На сбогуване събраха в найлонова чантичка всичката неизядена храна и ми я дадоха „за из път“. Изправиха се с мен край шосето, спряха един преминаващ автобус, качиха ме на него и ми платиха билета. Това беше първата ми среща с кюрди алевити.

Немрут Даъ ме разочарова. Бях си го представял като вулкан, чийто кратер е запълнен със симпатично езерце от типа на еквадорските Лагуна Килотоа и Лагуна Куикоча, а той имаше толкова голяма калдера, че в нея бяха прокарани няколко автомобилни пътя, един от които асфалтиран.

Доубеязът ме посрещна с впечатляваща гледка към покритите с ледове склонове на свещената за арменците планина Арарат и въпросът на един 14-годишен хлапак:

• Ти обичаш ли терористи?

Намирах се в самото сърце на Турски Кюрдистан.

Това не ме спря да посетя най-голямата забележителност в региона – дворецът на Ишак Паша. Постройка с чудесно местоположение и с красив екстериор, но без почти никаква интериорна декорация. След това направих дълга, 20-километрова пешеходна разходка из околните хълмове. Полюбувах на гледки към заснежения петхилядник и околната зеленина, хванах на стоп трактор за 2-3 км., минах през селца от по 10 къщи, в които бяха разхвърляли да сушат на слънце горивото си за през зимата – тухлички от кравешки тор, и навестих т. нар. „Ноев ковчег“ – издължена, овална вдлъбнатина в червеникави скали, за която местните твърдяха, че е отпечатък от прословутата библейска лодка.

Обикалях и снимах из крепостта на Карс, когато две хлапета (не мога да ги нарека тинейджъри, защото не съм сигурен, че имаха дори 13 г.) взеха да ми подвикват и подсвиркват. Игнорирах ги – не съм куче. Едното извади голям сгъваем нож, който неуспешно се опита да отвори. Абсурдна ситуация – да се смея ли или да плача. Налегнаха ме неприятни южноамерикански спомени. Свалих си раницата, за да извадя и моя нож. За всеки случай. Келешите драснаха без да дочакат да видят какво ще направя.

Пътешествието ми не следваше някакъв конкретен план или маршрут, а само относителна посока – изток. Едно от малкото неща, които държах да видя, бяха руините на древната арменска столица Ани (сега в Турция), включени в Списъка на ЮНЕСКО. Те се намираха сред обширна зелена равнина и се състояха от сравнително запазена крепостна стена и няколко разпръснати църкви в различни степени на разруха. При това случих на страхотно (от фотографска гледна точка) време. За направата на този кадър беше нужно само да превъзмогна инстинктите си. После хукнах с пълни сили към далечната порта в опит да запазя техниката, докато градът ме шибаше през лицето.

След 40 дни в страната, преминали в 512-километров пешеходен преход, множество стопове, плажове и разглеждане на десетина крепости и две дузини древни градове, беше време да напусна Турция и да навляза в непозната за мен територия – тази на бившия Съветски съюз.

Към „Част 3: Зеленият път“