На изток – в нощ, на запад – в ден – част 1: Дългата разходка
Това е историята за 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран. Тази част е за Ликийския път
Два дни след завръщането ми от Южна Америка гостувах в студиото на BiT, където ме хванаха неподготвен с въпроса: „Коя е следващата ти дестинация?“. Спонтанният ми отговор гласеше: „Югоизточна Азия“. После промених мнението си – „Становете“ на Централна Азия ми се сториха по-привлекателни. Отказах се обаче и от това поради нуждата от визи за всеки един от тях. Междувременно с приятелката ми обсъждахме идеята за дълъг преход, примерно Ком-Емине. Нещата сами се навързаха и на 1-ви май вече пътувахме в автобус към Истанбул, за да започнем нещо, което не бяхме правили досега – дълъг преход (Ликийския път).
Преди да поемем по Ликийския път, се отбихме до руините на древния карийски град Каунос, включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Състоящ се от скални гробници, акропол, агора, амфитеатър, римски бани и т.н., той беше разпръснат на голяма площ из живописната равнина на река Далян, която в древността е служела за граница между Кария и Ликия.
Официалният старт на Ликийския път е от Йолюдениз, но ние го подхванахме от самото му начало – Фетийе. Това ни отведе до “призрачния град” Каякьой, известен в древността като Лебесос, който е бил напуснат от православните си жители през 1923 г. при размяна на население между Гърция и Турция. Мястото спокойно може да бъде използвано за декор на филм от типа „Живот след хората“.
Бях си представял средиземноморското крайбрежие на Турция равно и с безкрайни пясъчни плажове. То се оказа изключително хълмисто, на места скалисто, често покрито с борови гори, а плажовете бяха рядкост.
За да запълваме с нещо дългите и често монотонни часове на ходене по Ликийския път, още в началото подехме една проста игра, която се състоеше в оглеждане на околния пейзаж и опити за откриване на сухоземни костенурки. Имаше добри дни с 6-7 представителя на тези оцелели от времето на динозаврите влечуги и лоши, през които не забелязвахме по нито една. До края успяхме да докараме бройката до 46.
С оглед на тежкия старт на това пътешествие, бях опитал да намаля количеството на екипировката си и успях да се вместя в 25 кг. (без храна и вода). Въпреки това в края на дългите дневни преходи нямах търпение да смъкна от гърба си това бреме. Това важеше особено при прехвърлянето на двете безводни планини с по 2000 м. положителна денивелация.
За сметка на това пък бяхме „off the grid“. Дори разполагахме със собствен източник на неизчерпанема енергия – слънчев панел, който под жарките лъчи на средиземноморското слънце ни осигуряваше цялата електроенергия, от която се нуждаехме.
Така имахме свободата да разполагаме лагера, където си решим. С компактните размери на нашия дом, това можеше да стане и на най-малката площадка с панорамна гледка.
Е, в някои случаи опциите ни бяха значително ограничени. Все пак, както пее великият Фреди Меркюри: „It’s been no bed of roses, no pleasure cruise.“
С оглед на горещия средиземноморски климат, април и май се предполагаше да са най-подходящите месеци за Ликийския път, защото не е прекалено топло (както през лятото) и не вали (както през зимата). Е, нас често ни разхлаждаше, като броят на дъждовните дни беше не по-малък от този на слънчевите.
През останалото време искрено съжалявахме за липсата на облаци, които да ни спасят от изгарящите лъчи на тропическото слънце. В следствие на това заобичах джамиите – заради ритуалното измиване, те винаги имат чешма с питейна вода дори и в най-затънтеното село. Все пак придобихме навика при всяка възможност да пием, докато ни заболят коремите. Татяна пък изобрети перфектния слънцезащитен крем – шалът.
И така дните се нижеха, километрите минаваха, в нас се натрупваше умора, а по нас мръсотия. Затова използвахме всеки удобен случай да се изперем и „вземем душ“, често едновременно. Както се казва:
„Мечката се мие, чисти в потоците сребристи,
има ли за тебе пречка да постъпваш като мечка?“
Ликийският път носи това име, защото свързва множество градове-държави от Древна Ликия. Съответно, вървейки по него, ние преминахме през една камара от тези антични градове: Сидима, Пиднай, Летуун, Ксантос, Патара, Фелос, Антифелос, Аполония, Аперлае, Талмуса, Симена, Мира, Андриаке, Белен, Олимпос, Химера, Фаселис, Аталия. Изпадането в подробности за всеки от тях би отегчило и най-заклетите фенове на историята. На мен лично най-интересни ми бяха нестопанисваните и оставени на самотек, където можех напълно необезпокояван да бродя и „първооткривателствам“ сред шубраците.
Поради няколкото терористични атентата в Анкара и Истанбул, войната в близка Сирия и усложнената политическа обстановка със свалянето на руския изтребител, отливът на туристи по турското средиземноморско крайбрежие беше тотален – хотелите и ресторантите буквално пустееха. Макар на мен това да ми допадаше, нямаше как да не съжаля собствениците, надяващи се на клиенти, които просто нямаше да дойдат. А приятни градчета не липсваха – най-много ни допаднаха Каш и Чъралъ (Олимпос).
Не мога да отрека, че в течение на прехода изпитвахме съмнения за неговия смисъл. Дори на няколко пъти обсъждахме прекратяването му. Преломният момент се оказа достигането до фара Гелидония. Натам вече за нас беше ясно, че трябва да стигнем до края.
В Анталия равносметката беше следната:
20 дни (+ 2 дни почивка); обща дистанция – 512 км.; общо изкачване – 16 100 м.; най-голямо изкачване за един ден – 1995 м.; древни руини – повече от достатъчно.
С това приключи едно ново за нас предизвикателство – първият ни дълъг преход.
Тук пътищата ни с Татяна временно се разделяха. Тя хвана полет към Истанбул, а за мен беше време да продължа пътешествието си сам. На къде – това пътят щеше да покаже.
Към „Част 2: 13 чаши чай“