Пражки хроники

Това е хумористичен разказ за едно служебно пътуване до Прага, за чешката бира и за трудовите взаимоотношения

Ден 1 – Ставам в 4.30, хващам такси и отивам да дремя на летището, докато си чакам полета за Мюнхен. Самолетът излита навреме за изгрева, да ама прозорецът е през две седалки, точно колкото да ме дразни, без да мога да направя и опит за снимка. Явно ще се спи или поне ще спят тези, на които не им пречат ревящите зад тях деца, тази сутрин аз не съм в тази група. Заедно със сандвича си поглъщам и един черен чай.

Изгрев не видях за разлика от летището в Мюнхен, добре че е доста голямо, та убих 30 минути докато стигна до терминала си, остават още само три часа и половина чакане до 40-минутния ми полет до Прага. Прекарвам времето като тестер на безплатните напитки на терминала – пия втори черен чай, след това мокачино, после билков чай и накрая горещ шоколад.

Става време за полета, самолетът е малък, витлов. Удивително, но най-близкия до мен  прозорец е Windows-ът на лаптопа в раницата ми. Замислям се за 3-ти черен чай, след това за червено вино, но вместо това изпивам един сок.

После само сменям самолета с автобус и метро, колкото да стигна до офиса. Проектът бил много спешен. Мисля си: „Не думай, все пак дадохте ***£ за полет до Прага, да ми бяхте купили билет до Маями за тея пари!“. До довечера трябва да отговоря дали ще успея да го направя навреме (понеделник) или да го дадат на друга фирма. Така зададен въпросът, отговорът е ясен – какво, да взема да си ходя ли, че аз тъкмо идвам, а пък и те, ако имаше на кого да го дадат, нямаше да ме викат на пожар. И двамата се правим на ударени – играта трябва да се играе. Режийните ще си ги получа до вечерта, най-късно утре, а за останалите начина на плащане още не е ясен. Хм,…сещам се за един виц  „той пък китаеца въобще не ги обича тея неща“.

В 2 следобяд е време да се заема сериозно, все пак никога не съм правил подобен проект. Нищо, те не го знаят, до понеделник трябва да се науча. Изпивам и едно дълго кафе – вече съм си взел дажбата от кофеин за 2 месеца (неслучайно пиша тези глупости в 1 часа – 21 часа след като съм станал). В 7 часа: „Да, най-вероятно ще стане за понеделник, но има доста работа, ще се работи събота и неделя“. В 9 вечерта вече съм толко уморен, че дори аз почвам да бълнувам, че може и да стане за понеделник – време е да си ходя.

В 10 в апартамента – „Абе, аз пари така и не взех, утре май ще си говорим пак, то когато (малко вероятно, но все пак) им направя проекта, защо да ми плащат въобще като нямаме никакъв договор. Ако им тегля една, дали ще ми отменят полета за връщане?“. Сипвам си една домашна ракия – баси, дори алкохолът не ме приспива, утре ще е дълъг ден.

Ден 2 – Ясно беше, че този ден ще може да се опише с една дума – работа. Хубаво е, когато очаквания и реалност съвпадат,… нали? Е, колко ползотворна е била, това вече е напълно отделен въпрос.

На обяд все пак намирам малко време да се поразходя из Прага. Оказва се, че наблизо има парк – нищо особено, но правя няколко снимки, ей така – по задължение. Все пак е втори ден, какво като от сега е ясно, че нито една от тях не става за Фейсбук.

В ранния следобед нещата вече изглеждат безнадеждни. Цял ден дъвча едно и също нещо и не се получава. При това то дори не е точно моя работа, ама американските ни братя спят… буквално.

Викат ме във финансовия отдел и ми цитират някакви суми. Кимам в съгласие, умът ми е прекалено изморен, за да смята курс крона-лев. Ааа, ще ми вземат и данъци. Е, неизбежно е, то Ал Капоне не се е разминал с тях, та аз ли! Дават ми и някакъв аванс – дребна сума.

Преминавам в рОботен режим, без това въобще да е свързано с разговора от преди малко. Абе, аз съм машина! Може пък и да стане,… а в седем часа и американците вече са се наспали. Тъкмо започват да се случват нещата и влизат в някакви срещи, трябва да ги изчакам 2 часа. Явно за тях проектът не е спешен, просто си го искат навреме – в понеделник, какво от това, че ми спъват работата.

Използвам добре времето, очите ми се затварят, но мозъкът ми работи. Става 10, но все още няма никой, а утре е петък. Сещам се за вица: „Имаш три дни да свършиш работата – днес, нощеш и утре“. Тръгвам си – все пак наистина имам три дни.

В метрото ми прави впечатление, че табло показва колко време е минало от последната мотриса, а не кога ще дойде следващата – странна работа.

Ден 3 – Днес открих чешката бира, а талантът и желанието ми за писане се изчерпаха – явно това ще бъде една от онези велики незавършени творби…