На изток – в нощ, на запад – в ден – част 7: Кавказци

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран. В тази част разказвам за преходите ни в региона на Ушгули.

Към „Част 6: Мисия „Прометей“”

След като къде на инат, къде на късмет, изкачихме вр. Казбек (5047 м.), Крум и Любо си тръгнаха обратно за България, а ние с Татяна се отправихме към Сванети, за да побродим из околните планини. По-разумно всъщност щеше да бъде да бяхме започнали с трекове за аклиматизация и след това да се хвърлим на високите върхове, но бяхме притиснати от времевото ограничение на момчетата.

Местия ни посрещна с прословутите си защитни кули и гледки към централното кавказко било. Това обаче беше достатъчно да ни задържи в града само една нощ. Рано на другата сутрин поехме по тридневния трек към Ушгули.

С такива гледки в добавка към дружелюбното население не е трудно да разбере човек все по-нарастващата популярност на Грузия сред европейските туристи.

Макар вече да беше края на юли, по склоновете на вр. Тетнулди пролетта беше в разгара си.

Едно от очарованията на този преход беше, че се минаваше през няколко селца, в които времето сякаш беше спряло преди 100 г. Единствено тук-там някой предприемчив собственик беше превърнал каменната си къща в подслон за преминаващите туристи.

Пресичането на реката след Адиши се оказа най-голямото предизвикателство от целия трек. Придошлите ледникови води бяха не просто ужасно студени, но и достатъчно бурни да съборят възрастен мъж. Двама хлапака от селцето използваха възможността да изкарат по някой лев, превозвайки туристи от единия на другия бряг с коне. Нищо чудно, че нямаше никакви изгледи скоро да построят мост.

На сутринта на третия ден достигнахме Лалхори. От тук до Ушгули оставаха само 9 км. по черен път, по който минаваха и маршрутки. Ние обаче решихме да си усложним нещата и поехме по друга пътека към прохода Латрапи. Открилите се гледки към централното кавказко било бяха добра награда за тези нови 1000 м. изкачване.

Малко под самия проход Латрапи на 2830 м. имаше симпатично езерце, където трима работници тъкмо завършваха покрива на дървена барака. Мурат ни осведоми, че щяла да бъде хижа/ресторант. Беше видно, че нямаха никакъв архитектурен проект, да не говорим за спазване на някакви стандарти, чудно дали въобще имаха разрешително за строеж или си беше самоинициатива.

Финалното спускане беше стръмно и досадно, но пък моментът беше идеален: мека залезна светлина, тучни зелени склонове и драматични облаци – фотографската мечта.

С достигането до Ушгули завършихме този приятен 80-километров преход с обща положителна денивелация от 4100 м. Поради многобройните си отбранителни кули и запазената си автентична архитектура, самото селце пък беше включено в Списъка на световното културно наследство.

Българската следа в региона – паметна плоча и котка, отбелязващи трагичния завършек на първата наша експедиция, опитала пълен траверс на стената „Безинги“, известна като малките Хималаи, заради ужасяващите ветрове и непостоянните метеорологични условия. Все пак първата чуждестранна група, постигнала успех след 10 съветски експедиции, е била българска.

Разходката по 8 км. черен път без почти никаква денивелация до края на съседната долина беше лека и определено си струваше. Изкачихме се до една наблюдателна точка, от където имаше пряка видимост към ледника Шхара, но върхът над него отказа да ни се разкрие. Така и не успяхме да зърнем грузинския първенец. Тръгнахме си леко разочаровани, като често поглеждахме през рамо.

Върнахме се обратно в Местия и направихме тежък, но заслужаващ си еднодневен преход до езерата Корулди. Самите те представляваха плитки кални локви, но пък отраженията бяха великолепни.

Пробвахме да се изкачим на извисяващия се над езерата връх, но на 150 м. под него пътеката просто изчезна, оставяйки ни пред почти отвесна стена от ронлив камънак. От нападалите върху преспите сняг камъни с всякакви размери заключихме, че каменопадите бяха обичайно явление. Един слизащ от горе човек ни спаси от затруднението, показвайки ни със знаци от къде е заходът. Сега върхът беше видим, а пътят за достигането му ясен, но определено неподходящ за хора със слаби сърца или страдащи от акрофобия. На места широчината на ръба беше с размерите на туристическата ми обувка.

В интернет се твърдеше, че от тук се разкрива най-хубавата панорама, която планинар в региона може да види. От личен опит бих казал, че това беше истина. Току пред нас се извисяваше снагата на леко забуления в облаци вр. Ушба и тръгващите от него няколко ледника. Това се допълваше от цяла плеяда от заледени върхове, следващи главното кавказко било. Нищо чудно при малко по-ясно време да се виждаше и връх Шхара, но той и сега запази мистичността си.

Краят на отпуската на Татяна наближаваше и ние се отправихме към Батуми, където изкарахме един лежерен ден в разходки из града и препичане на чакълестия плаж. Рано на следващата сутрин я изпратих до турската граница и я качих на автобус за Истанбул.

След 2 седмици „ваканция“ – пътуване с приятелката ми – отново бях сам по Пътя. Поне получих разрешително писмо да посетя „най-туристическото място на земята“ – Република Абхазия.

Към част 8: „Републиканци“