Планините на България част 42: Вр. Гоцев връх, Славянка / Mt. Gotsev Peak, Slavyanka Mountain

Изкачване на вр. Гоцев връх (2212 м.), Славянка, част от поредицата “Планините на България”

Към част 41: „вр. Милевец, Милевска планина“

Славянка, наричана в миналото Алиботуш, е планина от Рило-Родопския масив и по билото ѝ минава част от границата ни с Република Гърция. При наличие на желание човек би могъл да си стъжни изкачването на всеки от планинските първенци в България, но до най-високия връх на Славянка – вр. Гоцев връх (2212 м.) – просто няма кратка или лека пътека. Той вероятно е най-уморителният физически първенец у нас – от най-близката изходна точка има над 1000 м. изкачване.

С Крум и Чок потегляме от хижа Славянка половин час след определеното – в 04:00 ч. Очаква се температурата на билото да бъде -15 °С, но да се усеща като -20 °С. Бррр! В гората обаче е завет, а теренът – стръмен и запотяващ и аз се чудя защо съм повярвал на метеоролозите и съм се навлякъл толкова. В началото се движим стриктно по пътеката, но по-нагоре само в общи линии – в мрака и при наличието на сняг лесно изпускаме по някой завой на серпентините.

Играта загрубява с излизането от гората. Поривите на вихъра режат като с бръснач всяка гола част от тялото. Докато успея да си сложа обратно сваления преди това полар, ръцете ми изтръпват почти до безчувственост. По неприятното обаче е, че по-открития склон почти няма сняг, а тънка коричка излъскан лед. Носим снегоходки в раниците, но наклонът и условията са си за котки, а ние с Крум нямаме дори щеки. Сещам се за съпругата и синът ми, сгушени в топлото легло, и подхвърлям не много искрено и убедително:

– Дали да не се върнем?

Затварям се в свой собствен свят. Привеждам се напред, вдигам крак, стъпвам, чува се „Хръс“, а на ум си редя:

– Моля те, задръж! Моля те, задръж!

Крак, „Хръс“, „Моля те, задръж!“. И пак крак, „Хръс“, „Моля те, задръж!“…

Поглеждам назад. Чок нещо е изостанал, по-късно ще разбера, че е сложил снегоходките. За мен сега това е невъзможно. Да се опитваш да набиваш стъпки, а когато вдигнеш крак, под обувката ти да няма никакъв знак, че току-що си минал от тук – усещането не е приятно. Поне грайферите ми са добри. По-късно Милко, тръгнал на сутринта по същия маршрут, ще разказва, че от даден момент натам изгубил следите на двама от нас и виждал само снегоходките.

– Не си ни изгубил следи, Милко, ние с Крум просто не оставяхме такива!

Цялостта на мрака е нарушена, на изток бавно се разгаря пожарът на изгрева. Наклонът намалява. Най-тъмният час е отминал. Стихията на зората се разраства. Става съвсем равно (за три часа сме покрили 1200 м. положителна денивелация и сме достигнали билото). Посрещаме експлозията на утрото на вр. Царев връх.

Студът, който превръща носа ми в ледена висулка, вече не ми прави особено впечатление. Въртя се като пумпал около оста си и снимам окъпаните в зарево планини. На север – заснежения вр. Ореляк, зад него централното пиринско било, още по-натам белоснежната стена на Рила. На северозапад се виждат Влахина, Малешевска и Осоговска планини. На запад – зад едва поръсената със сняг Беласица се белеят непознати за нас македонски чукари. На югозапад май съзираме Планината на олимпийските богове, а на юг – Света гора. Приказка!

Райчо набира сили и напича добре от едната страна, от другата вятърът продължава да вледенява. Ян и ин.

Почивка за закуска на премката. Бял хляб с черен шоколад, ммм!

На вр. Гоцев връх денят е в разгара си и е време за решения. Другарите ми се колебаят как да постъпим, аз отдавна съм решил за себе си:

– По онзи излъскан като стъкло скат не се връщам. Предпочитам няколко километра повече ходене, отколкото няколкостотин метра неконтролируема пързалка.

Възражения няма. Вечерта Милко ще сподели:

– На слизане още беше заледено и се хлъзнах. Щях да се търкалям до долу, ако не бях използвал щеката като пикел – сграбчих я с две ръце и с все сила натиснах в леда.

Щеки носи само Чок. Две щеки за трима души – недобра аритметика.

По пътеки и без, през гори и обрасли дерете километрите се изнизват, а все по-умореният и накуцващ Чок ни забавлява с войнишките си спомени:

– В казармата имахме един майор, викаха му Лудия и прякорът му беше съвсем намясто. Беше пукал тъпанчета и откачал бъбреци. Веднъж влезе в столовата, а в нея беше шумно и никой не му обърна внимание. Лудия извади пистолета си и стреля в тавана. Друг път се бяхме строили за учение, а от близката джамия зазвуча мюезина. Аз служих с Крумовград и тогава мюезина пееше на живо, а не на запис като сега. Майорът побесня, че ни прекъсват. Изправи се пред джамията и изпрани в нея два пълнителя на „Калашника“. Докато се уволних, повече не чух и звук от тази джамия. Но най-култовата му изцепка беше веднъж, когато хванал редник на караул без каска. Редникът се заизвинявал: „Много съжалявам, другарю майор! Ама е страшна жега, за какво ми е тази каска?“. Той нетипично кротко му отвърнал: „Нищо, момче, ти си я сложи, такъв е протоколът“. Тръгнал да си върви, направил 5 крачки, обърнал се с изваден пистолет и стрелял право в каската на редника. Шантава работа! То „Макаров“ не може да пробие каска, ама знаеш ли как ще рикошира коршума, а и дали ще уцелиш, ами ако редникът мръдне?!

Не успяваме да изчерпим тази тема и вече сме в хижа Славянка с достатъчно време за топъл душ и освежителна дрямка преди купона.

Като се замисля, за да се измъкнеш от леглото в тъмна доба на 31 декември при -20 °С и да навъртиш 29 км. с 2000 м. изкачване само за да посрещнеш последния за второто десетилетие на XXI век изгрев, отдадеността не е достатъчна, трябва си е солидна доза лудост.

Приятно гледане!

An accent of Mt. Gotsev Peak (2212 m.), Slavyanka Mountain, Bulgaria, part of Mountains of Bulgaria series.

Към част 43: „Вр. Радомир, Беласица“