На изток – в нощ, на запад – в ден – част 4: Страна на таксиджии и полицаи

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.

Към „Част 3: Зеленият път“

След 40 дни из Турция и сравнително кратък престой в Грузия, пресякох в Азербайджан. Още в началото се убедих, че стопирането в страната е лесно, стига да обясня предварително, че не възнамерявам да платя за това.

Кобустанският национален парк за скално изкуство беше един от двата азербайджански обекта, включени в Списъка на ЮНЕСКО, и можеше да се похвали с над 6000 скални рисунки на възраст между 5000 и 40000 години. Повечето от тях изобразяваха примитивни мъже, животни, ловни сцени и ритуални танци, но най-интригуваща беше вретеновидната тръстикова лодка, отплаваща към залеза.

Каспийското крайбрежие предлагаше пустинен пейзаж и големи жега и задух, а самото море беше опасано от километрични газопроводи.

Азербайджан е мюсюлманска страна, но джамии се срещаха рядко, както и забрадки, бурки почти нямаше. Продължителният комунистически режим до голяма степен беше успял да заличи религиозността в страната. Джамията Биби Хейбат за векове е била смятана за най-свят храм в региона, но през 1934 г. бива разрушена от руснаците и е изградена отново чак през 1998 г.

Старият град на Баку беше другия определен за Световно културно наследство обект и притежаваше известно очарование. Ден преди моето пристигане обаче, из улиците му се беше провел кръг от Формула 1 и всички заграждения и трибуни все още не бяха демонтирани. Съответно пресичането на въпросните улици при почти пълната липса на подлези и надлези се оказа трудна и изнервяща задача.

Подобният на замък Огнен храм Атешгах, разположен в покрайнините на Баку, дълго време е бил поклоннически и философски център на зороастрийците в региона, а през 2007 г. е обявен за национален историко-архитектурен резерват. Моето посещение съвпадна със Световния ден на йогата и в пределите на храма се извършваше демонстрационна практика. Освен че сега входът беше свободен, доброволци раздаваха аюрведическа храна и дори ме подканиха да се включа в занятието, но то приключи, преди да се реша.

Из крайните квартали на Баку имаше няколко средновековни отбранителни кули, като най-запазена сред тях беше тази в Мардакан. Край тази в Нардаран пък попаднах на полицейски пост, който ме задържа за проверка. При продължилата 45 мин. процедура, старшината имаше време да ми зададе и подобни въпроси:

• Защо имаш дълга коса? Мъжете тук не ходят с дълги коси. При вас нормално ли е? Ти си християнин, нали? А защо? Хайде да те обрежем и да те направим мюсюлманин – услужливо ми предложи военният и направи многозначителен жест за кръцване с ножица.

При престоя ми в азербайджанската столица имах късмета да отседна при чудесен Couchsurfing домакин. Унгарецът Гергели живееше в апартамент с красива нощна гледка и ми отстъпи спалнята си, а самият той спа на пода. Герго работеше за Airbus, а предходната година беше правил 10-дневен преход из Рила. Показах му мои снимки от Пирин, заинтригува се и през есента посети и тази наша планина.

Вероятно най-интересното от престоя ми в Баку беше срещата ми с Мария Гроздева – двукратна златна олимпийска шампионка – и нейния съпруг и личен треньор Валери Григоров. Те бяха дошли тук за състезание от Световната купа. Светът е малък, не мислите ли?

След сушата, жегата и прахоляка на каспийското крайбрежие, зеленината, обграждаща Лаза, беше наслада за очите. Това малко селце се намираше в самите поли на Кавказ и в околностите му имаше цели четири високи водопада.

Пейзажът беше пленителен, доминиран от извисяващите се в далечината все още заснежени склонове на вр. Базардюзю – първенец на Азербайджан със своите 4466 м. В пътеводителя се описваше примамлив преход от Лаза до селцето Хиналик, разположено в съседната долина, но пътеката се оказа затворена поради близостта на руската граница.

Бонбонената планина (Candy Cane Mountain) със своите сухи склонове от розови, червени, жълти и оранжеви слоеве представляваше фотогенична гледка.

Планинският Лахъдж беше известен с калдъръмените си улички и със своите бакърджийници. Местните твърдяха, че наследили умението за обработка на мед от своите предци – преселници от Персия. Те говореха на диалект, по-близък до фарси, отколкото до азерски.

Разположих дома си на един хълм над селцето, но посред нощ се появиха две момчета на коне. Започнаха да ми подвикват и да си просят цигари. Игнорирах ги. Те се ядосаха и хвърлиха голямо паве по палатката ми. Избягаха преди дори да успея да се покажа навън.

Шеки освен с този запазен и превърнат на хотел керван-сарай можеше да се похвали и с Хан Сарайъ, който отвътре беше истинско произведение на изкуството. Таванът и стените на помещенията бяха плътно изрисувани със сцени от разнообразни флорални, ловни и бойни мотиви, а през шарените стъкла на прозорците се процеждаше светлина във всички цветове на дъгата. Спокойно мога да твърдя, че това беше най-красивото нещо, което видях в Азербайджан. Единственият му недостатък беше, че снимането вътре беше забранено.

Близкото селце Киш притежаваше една изненадваща атракция – Църквата на Свети Елише. Интересното тук е, че тя е била част от Кавказка Албания – християнската нация, която някога обхващала по-голяма част от северен Азербайджан. Самият Тур Хейердал правил разкопки и проучвания в региона, при които открил скелет на човек, висок над 2 м. Като взел под внимание петроглифите от Кобустан и скандинавската митология, в която се описва бог Один, който пристигнал в Северна Европа от място, наречено Азер, норвежкият историк, археолог и приключенец изказал теорията, че викингите произхождат от Азербайджан.

Руините на крепостта Гелерсен-Гьоресен, бяха разочароваща купчина камъни, но пък околната зеленина радваше окото. Тук получих поредната среднощна визита, този път от двойка патрулиращи войници (отново се намирах близо до руската граница). След обичайните въпроси кой съм, от къде съм и какво правя тук, говорещият добър английски учтив младеж ме попита:

• Господине, мога ли да го видя?
• Кое? Паспорта ми ли? – не разбирах аз.
• Не, господине, дома ви.

Сладур!

Планинското селце Илису беше описано в пътеводителя като мини Швейцария – каменни къщи с островърхи червени покриви, разположени в долината на сливането на две реки и заобиколени от зелени, гористи хълмове. Изглеждаше ми невероятно, но за кратко време то е било столица на султанат и от тогава бяха останали две защитни кули. С него реално приключи престоят ми в Азербайджан и се отправих към границата, за да се върна обратно в Грузия.

Извън Баку хората рядко виждаха туристи, така че постоянно бях зяпан, често поздравявам, а понякога и осмиван. Останах с впечатлението, че една трета от мъжкото население беше в армията/полицията и поне толкова работеха като таксиджии, като и едните и другите бяха еднакво досадни. Имах 30-дневна виза, но можех да остана само 10 без да се регистрирам в миграционните, което нямаше как да направя самостоятелно. Затова останах само 8 дни и си тръгнах. Просто не беше „моята страна“.

Към „Част 5: На гости на арменския поп“