“В края на деня” – част 3

Върни се към Част 2

Емо Чолаков предрича дъждът най-сетне да ни настигне, затова ставаме рано. Утрото е мрачно и хладно. Идеално за каране. Край пътя кротко пасат крави. Танчето и Крум яхват драконите. Аз не бързам, нали съм ариенгард, а и първите километри са ни познати – спускане. Заинатил съм се с това Харман Кая и туй то. Едва потеглям и няколко говеда решават да си поразтъпчат задниците на асфалта. Набивам спирачки, заобикалям ги и се провиквам напред:

• Внимавайте с кравите!

Велосипедът лежи край пътя, а задната гума се върти бавно.

• Странно! – помислям си и набивам отново спирачки. – Потеглихме преди 500 м., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнавам ситуацията, чак когато се доближавам съвсем – Татяна не се намира в храстите, а лежи под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й е отхвръкнала встрани. Долавям приглушен стон.

• Сега я втасахме! – мисля си аз и скачам да преценя положението.

Беглият оглед е успокоителен – неприятна, но повърхностна рана на оголения от запретнатото яке хълбок и … почти нищо друго. Лице, колене, лакти изглеждат незасегнати. Въпреки това Танчето лежи на банкета и стене. Крум се изтрелва обратно и след минути се връща с Исак. Пробваме да натоварим пострадалата в колата му, но тя изпитва силна болка и не дава да я помръднем, пък и не сме убедени, че е добра идея. Набирам 112 и чакаме. Гледал съм немалко филми – закривам очите й с ръка, после ги осветявам с дисплея на телефона и следя за реакция на зеницата. Хм, за тази процедура май е нужно фенерче. Междувременно Татяна се поосвества:

• Аз май паднах?
• Да – съгласявам се аз.
• Как паднах?
• Не знам, бях назад и не те видях, но сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя.
• Не си спомням. Защо нищо не помня?

Нямам отговор на този въпрос.

• Аз май паднах?
• Да.
• Как паднах?
• Не знам, сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя – с лека досада отговарям аз.
• Не помня. Защо нищо не си спомням?

Няколко минути по-късно чувам отново:

• Аз май паднах?

Ха-ха, много смешно, няма що!

Тя обаче не се шегува:

• Как паднах?

Нещо в money-maker-а не е наред. За пръв път се притеснявам истински. И не съм единствения, съдейки по физиономията на медика от Бърза помощ, чул този въпросителен монолог за трети път. Нищо чудно, че немедлено инструктира колегата си:

• Карай директно към Кърджали!

Чувал съм какви ли не неща за спешната ни медицинска помощ, но впечатленията ми са позитивни. Медикът е внимателен и загрижен, дори ме разпитва от къде сме и какво сме обиколили в региона. После ни обяснява (по-точно на мен, Татяна не е в кондиция за разговори освен: „Нищо не помня. Защо нищо не си спомням?“):

• Добре че носите каски. При колоездачите и мотоциклетистите най-големите бели стават, ако карат без каски. Ето онзиден в петък ни извикаха пак така по спешност. Две местни хлапета, циганчета, се качили на едно колело и се пуснали по баира. Не успели да вземат завоя и се забили право в една скала. Возилото се отпред още е в кома и е съмнително да се оправи.

***

Каква е поуката ли? В история, в която се преплитат дървета, гъби и сватби от камък, древни фото-крепости и векторно-хоризонтални астрономически обсерватории, тя няма как да е от типа: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

А и както казва Богомил Райнов в една своя книга, подобаващо озаглавена „Денят не си личи по заранта“: „Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи.“.

Преди 6-7 години в един глупав холивудски вампирски сериал чух фраза, която и до днес се подмята из чекмеджетата на съзнанието ми:

„В края на деня единствената разлика между живота и смъртта е вечността“.

Мъдра мисъл на мъдър човек. От личен опит обаче вече знам, че понякога, само понякога, в началото на деня единствената разлика между живота и смъртта са 2 сантиметра поликарбонат.