На изток – в нощ, на запад – в ден – част 3: Зеленият път

Това е историята за 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.

Към „Част 2: 13 чаши чай“

След 40 дни из южната ни съседка, преминали в дълъг преход и разглеждане на множество замъци и древни градове, пресякох в Грузия. Макар част от западняците да смятат, че България също е била една от 15-те републики, аз всъщност за пръв път в живота си стъпвах на територията на бившия СССР.

Преминаването ми толкова скоро в Грузия беше изненадващо дори за самия мен, но определено се нуждаех от промяна, защото ентусиазмът ми беше започнал да изчезва. А разликата беше драстична – пейзаж, култура, състояние на пътищата (значително по-лоши), да не забравяме езика. Макар грузинският да е напълно различен и в собствено езиково семейство, вече можех да водя значително по-смислени разговори с местните – отне ми ден-два, за да заговоря развален български, звучащ като руски. Виж, замъци не липсваха и тук – още граничният Ахалцихе ме посрещна с такъв.

Дима и Катя бяха първата от общо три украински двойки, с които ми се случи да стопирам из страната. Скептичността ми, че някой ще качи толкова много хора накуп, се оказа неоснователна – работеше учудващо добре.

Скалният манастирски комплекс Вардзия представляваше интересна плетеница от пещери, тераси, скални църкви, килии и тунели. Нещо средно между Кападокия и околните й подземни градове – Деринкую и Каймаклъ. Съседният Ванис Квабеби беше доста по-стар и не толкова запазен скален манастир, но за сметка на това напълно липсваха туристи. Не страдам от клаустрофобия, но някои от тунелчетата и стълбите в тях ме накараха да се чувствам некомфортно.

От самото начало на пътешествието дъждът сякаш ме преследваше. При този първи ми престой в Грузия рядко минаваше ден (или нощ) без да се изсипе порой. Вероятно това е причината тя да е една от най-зелените страни, които съм виждал.

Крепостта Хертвиси е една от най-древните в страната. Хертвиси възниква около IV век пр.Хр. и според легендите първото укрепление на това място е унищожено от войските на Александър Македонски. Замъкът контролирал два търговски пътя – към Турция и към Армения. Смятан е за един от значимите паметници на средновековна Грузия и е предложен за включване в Списъка на ЮНЕСКО. При това беше нестопанисван и човек можеше свободно да броди из него, колкото си пожелае, в моя случай – половин час, докато не заплющя поредния дъжд.

Първоначалната ми идея беше от Ахалцихе да се отправя директно към Батуми, за да задвижа нещата с азербайджанската ми виза. Застанах в калта на края на града и зачаках. Полският пастор на местната малка католическа общност разсея заблудите ми:

• Да, пътят е нанесен на картите, но властите са забравили да го построят. Никой не минава по него със собствената си кола, особено в това време. Само една маршрутка на ден рано сутрин.

Нищо чудно че извън населените места и главните пътища автопаркът се състоеше предимно от стари руски машини.

Благодарение на това обаче на стоп ме взеха Иракли и Гога и ме поканиха да изкарам уикенда в тяхното село Хидистави. Ловихме риба в местния поток, излежавахме се на хамак, а на вечерта гостувахме на чичото на Гога. Последва обилна вечеря, а през определени интервали домакинът вдигаше наздравици – „за родителите“, „за братята и сестрите“, „за децата ни – настоящи и бъдещи“, „за хората, които вече не са между нас“, „за Свети Георги – покровителят на страната“, „за грузинския патриарх“, „за Бог“ – и изпразвахме чашите с вино на екс. Включих се и аз с:

• За вас, за грузинския народ и за всички добри хора, които срещам по пътя. Светът все още е хубаво място и се надявам да си остане такова!

… И така до 2 ч. сутринта и изпиването на 6-7 л. вино, когато Георги завърши с тоста:

• За тези като теб, които бродят по света – нека пътят ви винаги бъде зелен (т.е. без проблеми)!

Замъкът в Гонио, известен в миналото като Апсарос, е определян за един от най-добрите образци на римо-византийската военна архитектура. Крепостната стена е изцяло запазена заедно с 18-те си кули и обгражда огромна площ, като обхваща театър и римска баня. Смята се, че на територията му е погребан и Свети Матей, един от 12-те апостоли.

Грузинците често ме питаха: „Ходи ли в Батуми?“. Е, ходих: препълнено с барове, кръчми, дискотеки и туристи от всякакви източноевропейски националности –руснаци, арменци, румънци,… Почти като нашето Приморско, само където плажът тук беше чакълест. Предпочетох да се установя в съседно Гонио – пясък нямаше, но липсваха и хора.

Тези „младежи“ се бяха събрали да отпразнуват 55 г. от запознанството си в училище. Поканиха ме на тяхната трапеза, а на тръгване етническия турчин Темури (намирах се само на 5 км. от границата) предложи:

• Ела да изкараш нощта безплатно в моя хотел. Имаш нужда от душ и добър сън.

След 5 дни чакане за азербайджанска виза ми идваше да зачета отново „Голямата скука“ на Богомил Райнов, но така получих първи отдих за последните почти два месеца. Определено имах нужда от него. Веднъж сдобил се с виза обаче, веднага потеглих отново на път.

П.С. Едва ли някой ще се изненада, че още след първия ден изкаран под жарките лъчи на лятното слънце, изгорях брутално и следващите не смеех да се разсъбличам толкова.

Мцхета е един от най-старите градове в Грузия, нейна първа столица и духовното средище. Заради историческото си значение и множеството културни монументи градът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, а през 2014 г. Грузинската православна църква го обявява за „Свещен град“. Според грузинската агиография в основите на катедралния храм Светицсховели е вграден Христовият хитон.

За мнозина манастирът Джвари е най-святото място не само в страната, но и в цял Кавказ. Това се дължи на някакво сложно предание свързано със Света Нино – светицата, покръстила Грузия през 327 г., – която издигнала дървен кръст тук, откъдето идва и името на голямата църква – „Храм на Светия кръст.

Ако оставим християнската митология настрана, мястото очароваше с автентичност и атмосфера.

Според Lonely Planet Давид Гареджа беше най-интересният обект в страната, представляващ 10-тина разпръснати на голяма площ манастира сред луноподобен пейзаж, който в ранно лято с покрит с килим от цъфнали цветя. За пейзажа бяха прави. Под килима от зелени и нацъфтели треви прозираха почвени слоеве в оранжеви, жълти, розови и червени цветове. Иначе ми се стори прехвален и щях да съжалявам за разкарването до това отдалечено и труднодостъпно място край самата граница с Азербайджан, ако не бях извадил голям късмет със стопа. Леван работеше с приятеля си, германеца Петер, в Мюнхен. Беше се прибрал в родината си за 3 седмици, за да се види със сина си Лука, живеещ с баба си и дядо си в Тбилиси. Разговорът в колата приличаше на същинско вавилонско стълпотворение: шофьорът говореше със сина си на грузински, с мен на руски, с Петер на немски, а пък аз с германеца – на английски.

В пътеводителя описваха Сигнаги като град с отчетливо италианско излъчване. Не знам дали е така, никога не съм ходил в Италия, но градчето определено притежаваше очарование.

С това приключи краткият ми първи престой в тази така зелена страна. Много места останаха непосетени, но трябваше да се възползвам от получената азерска виза, за която бях платил 35 евро и която вече беше започнала да тече.

Към „Част 4: Страна на таксиджии и полицаи“