Техниката на сърфиста – част 4: В Средната земя

“Техниката на сърфиста” е разказ за 5-месечната ми обиколката ми из Южна Америка –
Аржентина, Уругвай, Перу, Боливия, Еквадор и Колумбия.

Към „Част 3: Живот по Амазонка“

Последните 20 дни бяха изтекли лениво точно като мътните води на Амазонка. За това време бях изминал повече от 2500 км. по два от основните й притока – Рио Укайали и Рио Напо, включително и кратък участък от самата нея. През повечето от дните бях изтегнат на хамак с книга в ръка, хвърляйки чести погледи на плъзгащата се покрай борда зелена стена. Тази почивка спомогна за зареждане на батериите ми, паднали драстично след трековете в Кордилерите. Допълнителен стимул идваше и от факта, че след повече от два и половина месеца пътешестване най-накрая стъпвах в напълно непозната страна.

Още с преминаването в Еквадор местните ме изненадаха със своята дружелюбност. Спираха ме на улицата, за да се здрависат, а децата сами позираха за снимка. Пълен контраст със затвореното население на Перу и Боливия. Уж границите са само имагинерни линии по земното кълбо, а водят до такива големи различия дори само в рамките на няколко километра.

Кито може да се похвали с най-големия и добре запазен исторически център в цяла Южна Америка. Не случайно еквадорската столица заедно с Краков са били първите обекти, включени в Списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Главната архитектурна забележителност на Кито е манастирът Сан Франсиско. Едновременно най-старата църква и най-голямата колониална сграда в града впечатляваше със своята красива и сложна интериорна декорация.

Почти 3 години след като посетих “Края на света” – Ушуая, най-накрая се добрах и до неговата “среда” – Митад дел Мундо (екватора).

За три дни завърших 5-дневната пълна обиколка на активния вулкан Котопакси (85 км.) … и за малко въобще да не видя върха. Той бе постоянно скрит зад плътни облаци и се показа само за кратко по залез на третия ден.

П.С. Ха-ха, голям майтап! За сметка на това 2 дни по-късно изригна.

Езерото Лагуна Килотоа бе една от най-посещаваните природни забележителности в Еквадор, за което спомагаше и достъпността му с градски автобус. Опитах да направя пълна обиколка на кратера, но бурните пориви на вятъра, заплашващи да ме съборят от тесния на места ръб, бързо избиха от главата ми тази идея.

Кито беше красив град, но се поизнервих от двата ми неуспешни опита да го напусна поради повсеместни протести.

Направих двудневен трек в Национален парк Кахас, включващ в границите си 232 езера. Времето беше чудесно за снимки – идеален декор за филма “Мъглите на Еквадор”, в съчетание с пронизващ вятър и дъждец. След първия половин час се запитах: “Абе, защо съм още тук?”. А отговорът беше ясен: “Заради готовността ми да страдам!”.

През по-голямата част от времето джапах по подгизналия терен и се наслаждавах на красивите гледки, повтаряйки си на ум като мантра:

 „И макар че от кал сме направени, Господи,

аз не искам във кал да прекарам живота си.“

Т.нар. “Еквадорски Инка трейл” беше двудневен трек, водещ до най-важните археологически руини в страната – Ингапирка. Уж беше сравнително популярен, а така и не срещнащ друг човек по пътеките.

Когато достигнах крайбрежието, небето си беше все така задръстено с облаци. Надеждите ми за хубаво време и плаж не се оправдаха, но това не попречи на разходката с лодка до Исла де ла Плата – едно от малкото места с гнездящи синьокраки рибояди.

Този кадър ми струваше 3 банана и 2 кифлички – сутрешната ми закуска, която безславно изповръщах през борда поради силното вълнение в открития океан.

Като дете много се радвах на фразата „мангрова гора“, защото си представях гора от мангови дървета. Когато години по-късно осъзнах заблудата си, останах страшно разочарован. А сега в северен Еквадор видях и на живо какво „животно“ всъщност е тя – плетеница от корени и клони, истински ад, ако ти се налага да се предвижваш през нея.

След като за седмица преминах цялото еквадорско крайбрежие, установих, че плажовете са страхотни, но не са за мен. Както казва любимият ми жив философ – И. А.: “Истинският пътешественик може да отиде на море, но не вижда никакъв смисъл”.

Наситеносинята Лагуна Куикоча заема кратера на изгаснал вулкан, 5-часовата обиколката на който ми достави огромно удоволствие.

П.С. Поне от фотографска гледна точка се радвах на вечнонавъсеното еквадорско небе.

С изкачването на неактивния страто вулкан Фуя Фуя (4286 м.), от който се разкриваха хубави гледки към Лагунас де Моханда, приключи престоят ми в страната, оказала се скритото бижу на Южна Америка.

Към „Част 5: Колумбиана“