Зеленият път

Това е разказ за една чаша, за грузинското гостоприемство и за Зеления път.

Това е чаша. Нищо фенси, нищо специално, просто чаша с около 50 мл. прозрачна течност. Не би трябвало да има проблем да я изпразня и обикновено не би имало, но не и сега и не само, защото течността е чача. Нямам проблем с поглъщането на големи количества алкохол, доказах го и вчера вечерта или по-точно тази сутрин. Но е едва 8 сутринта, за Бога! Защо му трябваше да вдига този тост, тост, който не мога да пропусна?! В крайна сметка май все пак ще я изпия…

Всичко започна от това, че се опитах да стигна от Ахалцихе до Батуми по най-прекия уж главен път. Път, който грузинците бяха нанесли на картите, но бяха забравили да построят. Невъзможността да хвана отворено азербайджанското посолство тази седмица ми освободи уикенда в и без това лишената ми от графици програма и нещата сами се подредиха – взелите ме на авто-стоп младежи (Гога и Иракли) предложиха: „Защо не дойдеш с нас в селото ни?“. Не чаках втора покана.

Ако бях имал големи очаквания, щях да остана разочарован. Асфалтът свърши преди да достигнем селото, а къщата на домакините ми беше едноетажна дървена барака от 2 стаи, в които не беше ясно къде ще съберат и мен.

Климатът правеше впечатление – планински, но субтропичен, като едновременно растяха череши и нарове. На идване ми показаха голяма река и ми казаха, че ще ходим за риба. В главата ми веднаха заподскачаха едни ми ти лъскави пъстърви. Ха-ха, отидохме на местното поточе, където се заловихме с риболов на нещо, приличащо на едра цаца. Да си призная, ако разчитаха на мен, вечеря нямаше да има.

Не се стигна до там – чичото на Гога беше разбрал, че сме в селото, и ни канеше на гости. Той живееше в двуетажна къща, като по-голямата част от първия етаж беше оставена отворена, а вторият беше изцяло от дърво – типичната архитектура тук, съобразена с голямата влажност от честите валежи. Отпред беше паркирана „Жигула“, мой връстник, повечето части на която бяха в различни цветове поради многобройните ремонти.

Грузинците може и да са християни и да не забулват жените си, но патриархатът е все още силно изразен. Лелята на Гога седна при нас, само за да похапне няколко залъка и то след като се бяхме нахранили ние. През останалото време шеташе насам-натам и ни прислугваше. Вечерята се състоеше от салата от домати, краставици и лук, (за да е съвсем като шопската й липсваше само сиренето), хляб, сирене, пържени царевични питки и хлебчета с разтопен кашкавал. По-късно пренесаха и телешки хапки в сос.

На мен се падна честта да избера вино или чача. Спрях се на гроздовия елексир, защото исках да го пробвам – грузинците са извесни с доброто си вино, – а пък и не обичам концентрат. Вероятно за пръв път в живота ми пиех без абсолютно никакво удовоствие, без дори да усетя вкуса на алкохола. През определени интервали домакинът вдигаше тост, като започна със: „за родителите“, „за братята и сестрите“; „за децата ни – настоящи и бъдещи“; „за хората, които вече не са между нас“, а после премина към: „за Свети Георги – покровителят на страната“, „за грузинския патриарх“, „за Бог“. Това не беше изненадващо за страна, в която често първо ме питаха за религиозната ми принадлежност и едва след това за името. Всяко изказване на домакина беше последвано от изпразване на чашите на екс.

… И така до 2 ч. сутринта и изпиването на 6-7 л. вино, като последен думата имах аз: „За вас, за грузинския народ и за всички добри хора, които срещам по пътя. Светът все още е хубаво място и се надявам да си остане такова!“.

Нямах представа как ще се приберем по тъмните улички без осветление, но не се наложи, защото чичото ни настани на легла на втория етаж. Събляках се, легнах и в следващите 6 часа за мен светът престана да съществува.

В 8 ч. сутринта хората се разшаваха, имаше работа да се върши – да се издоят кравите, да се нахранят прасетата, да се съберат яйцата, … Аз също станах. Главата ми беше леко замаяна, добре че носех на пиене. Събрахме се за закуска, а менюто беше точно като снощното, само виното в каната беше заменено от компот. За сметка на това пък се започнаха шотове с чача. Твърдо отказах да участвам в това алкохолно самоубийство, но все пак сипаха и на мен.

Вероятно вече сте се досетили, че това е чаша с около 50 мл. прозрачна течност, нищо фенси, нищо специално. Просто чаша. В съдържанието й обаче се съдържа житейската философия на цял един народ. Народ, който се отнася към гостите си като към роднини и наравно с тостовете за собственото си здраве, пие и за патриарха, защото религията е това, на което се крепи войнственият му дух. Народ, мечтаещ за европейското си бъдеще, но не можещ да се скъса напълно със съветското си минало.

С риск да засегна домакините си не докоснах чашата си първите няколко пъти. Пиенето на водка за закуска не влиза в списъка на забавленията ми. Още повече че патриархът си е техен, а и не е необходимо да се притеснявам за здравето на Бог. Но защо му трябваше да вдига тост, който не мога да пропусна?! В крайна сметка все пак я изпих …

 „За тези като теб, които бродят по света – нека пътят ви винаги бъде зелен (т.е. без проблеми)!“.