На изток – в нощ, на запад – в ден – част 10: Джони в Средния Изток

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.

Към част 9: „От Арагац по-високо нема“

След като почти 4 месеца бродих из Турция и някои от бившите съветски републики, настана време за последния и най-екзотичен етап от моето пътешествие – Иран. Досега ми беше прекалено лесно да се разбирам с местните- говорех предимно на развален български (руски), понякога на английски, от време на време на турски и рядко на испански, но фарсито си беше предизвикателство. Все пак в северните, населени предимно с етнически азери части турският помагаше.

Сякаш за да стане преходът между различните култури по-плавен, първият обект, който посетих в Иран, беше арменският манастир Свети Стефан, част от Световното културно наследство. Достигането му не беше лесно. Местните не разбираха значението на това да пътуваш на автостоп, всяка кола работеше и като споделено такси. Първите дни станаха няколко недоразумения и постепенно се насочих към стопиране предимно на камиони.

В западния свят Табриз е известен най-вече с Шамс-и-Табриз, смятан за духовния учител на Джалал ад-Дин Мухаммад Руми. Непонятно защо във въпросния град нямаше нищо интересно посветено на него, само парк и улица. Затова посетих Кабуд (Синята) джамия – тя някога може и да е била впечатляваща, но сега не оправда 150 000 риала вход.

За сметка на това обиколката на покрития базар – един от най-големите в света с площ от 7 км². и включен в Списъка на ЮНЕСКО – беше напълно безплатна. Той безспорно притежаваше чар с лабиринта си от алейки и щъкащите из него човеко-мравки, бутащи колички с огромни товари. Имаше секции с подправки, с ядки и сушени плодове, с платове и килими.

Силно начало. Мавзолеят на Шейх Сафи Од-Дин в Ардабил беше още един от многото ирански обекти, включени в Списъка на ЮНЕСКО. Иранското правителство сякаш беше решило да реставрира всички си паметници на културата едновременно, защото и този беше опасан от скелета, които драстично загрозяваха иначе красивата фасада, облицована със сини и зелени плочки, наподобяваща мавзолея на Руми в Коня. Интериорът въобще не отстъпваше на екстериора. Шиитската религиозна архитектура привличаше за окото и обектива.

Градчето Масулех беше известно с това, че къщите му бяха изградени стъпаловидно – покривът на долната служеше за под и тераса на горната. Нощно време мястото беше особено фотогенично, окъпано в разноцветно осветление и с отразяващите светлината дрънкулки на базара. Точно като в приказките от „1001 нощ“ на дневна светлина магията изчезваше.

Поради лошия имидж на страната в чуждестранните медии, местните извън Исфахан, Шираз и Техеран рядко виждаха западни туристи (и ние се броим за такива). Съответно в по-малките населени места аз често се превръщах в атракция, хората ме поздравяваха, здрависваха се с мен и ме черпеха чай.

Останките от Замъка на асасините в долината Аламут разочароваха – малкото запазени основи бяха опасани от скелета и покрити с ламарини, което им придаваше вид на занемарен строеж. Определено беше нужно да се наблегне на въображението, за да се възкреси легендата за този най-страховит измежду религиозните ордени, но не можеше да се отрече, че бяха избрали чудесно място за базата си.

Тук се запознах с британското семейство Кумбе – пенсионираният банкер Саймън, съпругата му Хедър, трите им дъщери – Роузи, Теса и Мади, синът им Оли и приятелката му Ани. Те си бяха наеми собствен екскурзовод и микробус. Саймън ме покани да ги придружа в разходката из околната планина. Останах с тях два пълни дни, като споделяха с мен и трапезата си. Само се отделях вечер, за да си намеря място за палаткуване. Големи симпатяги и най-четящото семейство, което познавам. По време на път всички без Ани заравяха носове в книгите си и си ги разменяха, след като ги приключат.

Въпросната разходка из планината Алборз започна с фалстарт – автобусчето на Кумбе спука гума – и беше сравнително кратка. По-голямата част от деня премина в драмяскане по виещите се нагоре и надолу серпентини на черни пътища.

Покритият базар в Кашан не беше толкова оживен като този в Табриз, но по едно стълбище се изкачихме на покрива му и погледнахме през дупка в купола на най-красивия му кервансарай.

Хан-е Табатабей беше голямо имение с няколко двора, обор, кухня, мазета, летни и зимни стаи, приемен салон. Последният беше най-впечатляващ (то и целта му е била такава). Фасадата му беше фризована изключително изящно, таванът вътре беше красиво орнаментиран, а прозорците бяха от пъстри, разноцветни стъкла.

Хамам-е Султан Мир Ахмад беше баня с многобройни отделения, всички те облицовани с  приятни синьо-зелени плочки. Особено интересна ми се стори системата за разпределение на водата. Тя се вадеше от дълбок кладенец чак до покрива. От там чрез множество канали се доставяше до всеки отделен котел и басейн.

Бах-е Тарихи-йе Фин беше една от общо деветте персийски градини в Иран включени в Списъка на ЮНЕСКО. Състоеше се от обграден от висока стена двор и повече приличаше на парк, отколкото на истинска градина, защото цветя почти нямаше. Беше заета от високи дървета, които правеха добра сянка, а водата в каналите и езерцата приятно ромолеше. Единият от павилионите пък беше красиво стенописан.

Чаках за стоп на главния път на 200 км. от Язд, но ме качи Маджид. Той ми предложи да ме вози 450 км. до Хур и това ми докара доста притеснения. Шофьорът ми първо паркира край пътя, за да изпуши едно топче опиум. После известно време кара в насрещното с пуснати дълги светлини. Накрая спря в една тъмна уличка в някакво градче насред пущинака и започна пазарлък за покупка на още дрога. При това според Lonely Planet Гармех трябваше да е страхотен оазис насред пустинята с голям брой финикови палми. Фурми наистина имаше цяла плантация, но нито пустинята можеше да се сравнява със Сахара от Мерзуга в Мароко, нито оазисът с Уакачина в Перу.

Светилището Имам Задех в Табас беше огромно, с няколко изящни минарета и порти, всички те в типичния синьо-зелен цвят. Вътрешността беше нестандартна и заслепяваща. Буквално! Куполите и стените бяха облицовани в милиони огледални парченца, които създаваха усещането сякаш се намираш в диско-топка. Едно от отделенията беше заето от зеления саркофаг на шиитски светец.

Бах-е Шахзде също беше включена в Списъка на ЮНЕСКО като чудесен образец на персийска градина, идеята на която е да олицетворява тяхното виждане за Рая. Тя беше изградена стъпаловидно и през средата й минаваше каскаден канал с вода и басейнчета. Около него имаше саксии с цветя, а останалото беше заето от дървета. Допадна ми повече от предишната.

Първите 10 дни в Иран изминаха бързо, а списъкът ми с набелязани градове и обекти беше дълъг. При това някак бях успял да завъртя така, че да оставя най-интересните за накрая.

Към „Част 11: Иван в Иран“