На изток – в нощ, на запад – в ден – част 12: Половината свят

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран. Тази част ще ви разходи из “Половината свят” (Исфахан).

Към част 11: „Иван в Иран“

След като вече почти 20 дни обикалях из обширната иранска територия, беше настанало време да посетя имперските градове на Персия, славещи се като едни от най-красивите в Ислямския свят.

Расул, жена му и двамата му сина ме взеха на стоп по залез слънце. Предложи ми да ги придружа при брата на жена му – д-р Каргър. Вечерта организираха събиране на роднините си – над 40 души, – на което аз бях един вид почетен гост. Хората искаха да знаят къде бях ходил, какво бях видял, какви бяха порядките в родината ми, какво ми беше впечатлението в тяхната, … Малкото ми думи на фарси съвсем ги спечелиха. Гостувах им два дни, а те настояваха да остана още.

Мъжете в Иран най-често ми се оплакваха от забраната за продажба и консумация на алкохол, а жените от задължителния шал. Танците също бяха забранени, това обаче не спираше местните да се забавляват. Имах късмет да присъствам на празнуването на рождения ден на лелята на Фатима, жената на доктора. Дворът на къщата беше буквално превърнат в дискотека – силна музика, стробираща светлина, въртящ се диско-прожектор с цветни светлини, че дори и машина за изкуствен дим. Единствената разлика с българските такива беше, че липсваше физически контакт между половете.

Най-големият магнит за туристи в Иран беше Исфахан. Перлата на Древна Персия от столетия пленяваше посетилите я пътешественици до такава степен, че през XVI в. френският поет Рение описал града като „Половината свят“. Въпреки огромното си разрастване (трети по големина в страната с 2 млн. души население) старият град все още пазеше очарованието на отдавна отминали епохи.

Собственикът на един магазин за килими ме заговори около полунощ на първата ми вечер в Исфахан, докато си седях на една пейка и се чудех къде да нощувам. Покани ме да отседна у тях. Юсуф и жена му Елхам едва ли не ме осиновиха. Предоставиха ми подслон, хранеха ме и ме развеждаха из града, плащайки входните ми билети. След три дни ги убедих да ме пуснат да си тръгна с обещанието някой ден да се върна отново.

Първата ни спирка с Юсуф беше арменската катедрала Ванк, чийто купол приличаше на кубе на джамия, а вътрешността й беше красиво изографисана от горе до долу. Прилежащият музей пък можеше да се похвали с най-малката книга в света – 7 грама, – съдържаща молитвата „Отче наш“ на 7 езика. В храма срещнах група българи на организирана екскурзия из страната.

Зороастрийският огнен храм Атешкадех в Исфахан беше абсурдно реставриран или по-точно новопостроен, но пък предлагаше добра панорама, а за мен интерес представляваха и неопропастените от реставрация, полуразрушени кирпичени постройки и стени.

Разбрах нагледно защо Манар Джомбан (Клатещите се минарета) се наричаше така – един мъж се изкачи в едното минаре на гробницата и го раздруса здраво отвътре, а другото само започна да се люлее в синхрон с първото.

Масджед-е Джамех беше най-голямата джамия не само в Исфахан, но и в цял Иран. Тя беше включена в Списъка на ЮНЕСКО, тъй като беше смятана за страхотна илюстрация за еволюцията на религиозната ислямска архитектура в продължение на 12 века, като се започне от 841 г. Джамията беше голяма, с много отделни помещения с тавани, поддържани от арки и колонади – едни от любимите ми архитектурни елементи.

Дворцовият комплекс Али Капу беше огромен, но отворена за посещение беше само най-високата постройка, 5 етажа от която бяха стълбища. На обширната тераса имаше няколко интересни стенописа на палави девойки и се откриваше хубава панорамна гледка към площада Накш-е Джахан. Стаята на последния етаж имаше странен таван, осеян с изящни ниши. Целта им била да обира ехото при музикални представления, затова и носеше името „Музикалната стая“.

Джамията Масджид-e Шейкх Лотфолах беше малка, без минарета и се състоеше от само едно помещение, но пък беше приказно красива. Отвътре цялата беше покрита със сини плочки и флорални мотиви, изписана със сури от Корана. Куполът пък наподобяваше окраската на опашката на паун. Имаше и подземие, което на мен лично ми заприлича на баня.

Площадът Накш-е Джахан беше вторият най-голям на земята след Тиенанмън в Пекин и беше включен в Списъка на ЮНЕСКО. Според някои той съдържаше най-величествената колекция от сгради в Ислямския свят. Тук се запознах с французина Крис и българската му съпруга Мария. След като за почти 5 месеца не бях срещнал нито един мой сънародник (освен приятелите ми), сега това ми се случи два пъти в рамките на един ден. Май Исфахан наистина беше половината свят.

Дворецът Чехел Сотун беше разположен в приятен парк с високи дървета. Покривът на откритата част се поддържаше от 20 дървени колони, които се отразяваха в неподвижните води на басейна отпред, откъдето идваше и името му „40 колони“. Истинската забележителност беше единствената отворена за посетители голяма зала. Стени и куполът й бяха изрисувани със сцени от Корана и с разголени девойки. Любопитна комбинация.

Какво значи да пътуваш без план – да се опиташ да стопираш към Язд по главния път на 200 км. от града, а да го достигнеш две седмици по-късно след 3500 км. на стоп. А иначе в града ме посрещнаха Кулите на тишината – древен зороастрийски обект, състоящ се от няколко постройки в ниското под два невисоки хълма, чиито върхове бяха опасани от двуметрови стени. Тук местните огнепоклонници извършвали небесни погребения – оставяли труповете на мъртвите, за да бъдат изядени от лешоядите.

Старият град на Язд приличаше на Кашан, но беше дори по-симпатичен. Къщите и дуварите бяха измазани с оранжево-розова глина, а тесните, лъкатушещи улички често представляваха тунели под разположените над тях жилища. Хващаха окото и многобройните, елегантни кули за улавяне на вятъра, издигащи се над кирпичените постройки.

Бах-е Долат Абад беше поредната персийска градина, включена в Списъка на ЮНЕСКО. Тя представляваше голямо пространство, обградено от кирпичена стена. В средата по цялата му дължина имаше басейн с фонтанчета, обграден от две реда борове. В единия край беше изграден павилион с красиви цветни стъкла, които хвърляха интересни сенки. Над него пък се извисяваше най-високата вятърна кула в Язд.

Ком беше центърът на строгото духовенство, управляващо страната от свалянето на Шаха през 1980 г. Намиращото се тук светилище Хазрат-е Масумех беше второто най-свято за шиитите място в Иран след Машхад. В него беше погребана Фатима, сестра на Имам Реза. Чужденците бяха допускани да се разхождат из двора с придружител, но не и в самата гробница. По време на обиколката прикаченият ми водач ми разясни някои от разликите между двете основни течения в исляма – сунити и шиити.

През декември 2012 г. посетих „Края на света“ – Ушуая, трябваха ми почти 3 г., за да се добера до неговата „среда“ – Митад дел Мундо (екватора), а сега се разходих и из „Половината свят“ (Исфахан). Какво друго ми оставаше, освен да поема обратно към дома, разбира се, по възможно най-обиколния маршрут.

Кратко видео с кадри от един ирански рожден ден:

Към част 13: “Дългият път към дома“