За края и началото

Разни южноамерикански размисли за края и началото, породени от пустинния пейзаж на Кабо де ла Вела в провинция Ла Гуахира, Колумбия

Не знам кога ще настъпи края на света. Като биологическа единица в ДНК-то ми е кодирана надеждата, че това няма да е никак скоро, да речем – минимум стотина милиони години. Като човек, наблюдаващ (и участващ) в безотговорното издевателстване над природата, идеята за изпускане на смъртоносен вирус, който да „рестартира“ човечеството, унищожавайки 99% от него, ми се струва странно – садистично-мазохистично – примамлива. В нея има някаква поетическа справедливост. Сценаристите в Холивуд са доста изобретателни и филмите изобилстват от догатки от какво всъщност ще настъпи този финал – гигантски метеорит, ледников период, изстиване на слънцето, че дори и от натискането (неволно или съзнателно) на един голям червен бутон.

Относително ясен отговор на въпроса къде ще настъпи този край откриваме в Новия Завет – Ар Мегидо, от иврит – хълмът Мегидо, от където произлиза и самата дума Армагедон, която така погледнато обозначава мястото, а не самото събитие, както сме свикнали да го приемаме. Интересно – самите библейски пророци са определили Близкия Изток за гореща точка! Но не за апокалиптични предзнаменувания съм тръгнал да ви разказвам, тази история е за Новия свят, за портокалени плажове и тюркоазена вода.

В наши дни все повече хора успяват да сбъднат мечтата си и да посетят Края на света, но не онзи под жаркото слънце на днешен Израел, а значително по-отдалечения от нас Ушуая. Най-южният град на планетата в миналото може и да е бил усамотено градче, достижимо само за най-безразсъдните мореплаватели, но в наши дни неговото 60-хилядно население е свързано с аржентинската столица чрез хубав асфалтов път. Доколко е икономически изгодно тези 3500 км. на посока да бъдат непрестанно изминавани от натоварени с хранителни продукти тирове, е отделна тема. Местното летище съвсем улеснява нещата за нетърпеливите туристи. Да, определено най-южната част (краят) на Южна Америка вече трудно може да оправдае това романтично име. Затова повече няма да ви занимавам с края, а ще ви премеса в началото.

Колумбийският департамент Ла Гуахира заема най-северната част на континента, този отдалечен полуостров е възприеман като Дивия Изток, място отвъд Диарбекир. Тази му слава се дължи на жаркия полупустинен климат, отсъстващата пътна инфраструктура и местните индианци Уайу, спечелили си слава още от революционните дни на Симон Боливар. Те подкрепили „Освободителя“ и били единствените индианци в Колумбия, които умеели да яздят коне и да използват огнестрелни оръжия. При това те никога не са били управлявани от испанците.

Навлизайки в полуострова първоначално той ми заприлича на района Гран Чако между Боливия и Парагвай – гъсталак от храсти и ниски дръвчета, който вместо да радва окото, го натъжава – сухи листа, покрити с прахоляк от червеникавата почва. После храстите изчезнаха и останаха само отделни, самотни дръвчета. Точно така си представям саваните на Кения през сухия сезон, само където тук той продължаваше вече 4 г. – от толкова време не беше валяло. Аз, благословеният да се родя в умерените ширини, където си имаме истински зима и лято, а дори пролет и есен като бонус, не можех да проумея защо хората въобще избират да живеят (или по-точно – оцеляват) тук. Проточилата се метална стоножка от над 100 вагона, натоварени с карбон, даде красноречив отговор на това ми чудене.

Кабо де ла Вела е малко, рибарско село край пясъчен салар – огромна равнина, по която не се мяркат нито един камък или дръвче. Същинска тава, нагрявана до червено от небесния огън. Всъщност думата „село“ е прекалена (то дори „махала“ е малко пресилена) що се отнася до 20-те дървени бараки и сламени колиби, разположени по дължината на единствената улица.

Асфалтът беше свършил преди стотина километра, вятърът разнасяше облаци с прахоляк, който дразнеше очите и скърцаще между зъбите, слънцето спряло сърдито печеше, но в полето не пееше жътварка и никога нямаше да пее, просто защото нямаше поле, а само полупустиня с трънлив шубрак, из който бродеха измъчените призраци на бъдещи мъртви кози. Канализацията в Кабо де ла Вела е непознат термин, водопроводът също – водата идва веднъж седмично с водоноска, електричеството за час-два (евентуално) на ден с дизелови газове, а единственото магазинче, продава минералната вода на цена, която би засрамила дори арменски евреин. При това дори е невъзможно да се похвалиш на приятел, че си успял да се добереш до Кабо де ла Вела, защото GSM-покритието изчезна заедно с асфалта, а wifi-ът е все още научна фантастика.

Ако вече сте се запитали какво, по дяволите, правя тук, значи сте прочели мислите ми. Но това е един от онези случаи, при които по-малкото всъщност е повече, защото тогава мярнах океана. Големият син аспирин имаше онзи цвят, описван единствено като „карибско синьо“ и галеше дълга, безлюдна плажна ивица с фин пясък.

Имам нужда да отмия от себе си потта и мръсотията от дългия път, а в Кабо де ла Вела начинът е само един, дори мислите за липсващата канализация не са в състояние да ме спрат. След това се изтягам под вече косите лъчи на слънцето. Утре ще вървя час и половина, за да се насладя на Плая дел Пилон – звездата на полуострова, – където тюркоазените вълни на Карибско море драскат с грапави лапи ярко оранжевия пясък на усамотен плаж, обграден от ниски скали. После ще се потопя в приятната сладководна лагуна на Паломино, в Таганга ще се опитат да ме оберат, заплашвайки ме с нож, райското, обградено с палми крайбрежие на Тайрона ще поуспокои изострените ми нерви, ще се дивя на извисяващите се восъчни палми сред „швейцарския“ пейзаж на Саленто, в Мусео дел Оро купчините със старо злато (old but gold) ще замъглят погледа ми, ….

Но това ще е утре, другиден или по-натам. Днес се изкачвам само до Ел Фаро, за да наблюдавам онзи вечен спектакъл, дължащ се на необяснимото пумпаловидно въртене на една синя планета около собствената й ос и размишлявам за месеците досега. Беше изморително пътуване, дълго пътуване, вълнуващо пътуване. Краят му е съвсем близо, но това не е важно, защото понякога, само понякога, краят всъщност е началото!