Техниката на сърфиста – част 5: Колумбиана

“Техниката на сърфиста” е разказ за 5-месечната ми обиколката ми из Южна Америка –
Аржентина, Уругвай, Перу, Боливия, Еквадор и Колумбия.

Към „Част 4: В Средната земя“

След спокойна (и обстойна) едномесечна обиколка на Еквадор, включваща трекинг, плажове, кратерни езера и екзотичен животински свят, пресякох в Колумбия, знаейки че с нея ще приключи моето пътешествие. Макар да оставаше почти цял месец до обратния ми полет, фактът, че вече имах билет, се отрази на начина ми на пътуване, правейки го значително по-интензивен.

Изградената над тясно ждрело нео-готическа катедрала Ел Сантуарио де лас Лахас се намираше само на няколко километра от самата граница и изглеждаше нереална, досущ като излязла от приказка.

Не много далече беше и Лагуна де ла Коча, определяна като едно от най-големите и най-красиви езера в Колумбия. Преследващите ме вече месец облаци и мъгли така и не ми позволиха да видя добре лагуната. Разходката до там обаче си заслужаваше дори само заради разхвърляните наоколо паянтови дървени къщи, оцветени в ярки цветове и свързани с дървени мостчета.

Включеният в списъка на ЮНЕСКО национален археологически парк Тиерадентро беше по-скоро с голямо историческо значение, отколкото впечатляващ. Разходката до разпръснатите из региона гробници ми хареса повече от самите тях.

Околният планински пейзаж, потънал в буйни облачни гори, ми напомняше много на кадри от „Властелинът на пръстените“. Допълнителен бонус беше пълната липса на туристи, дължаща се на дългото предвижване по лоши черни пътища и това, че се намирахме на контролирана от ФАРК територия.

Разпръснатите около Сан Агустин стотици антични статуи от вулканичен камък варираха по размер – от една педя до 7 м., и наподобяваха маскирани чудовища и свещени животни. Освен интересни, те бяха и с огромно историческо и археологическо значение. На мен лично някои ми напомняха техните по-големи събратя на Великденския остров.

П.С. Откъде ли народ, обитаващ планинска екваториална гора, е знаел как изглежда пингвин?

Следващата част от колумбийската ми обиколка може да бъде описана най-добре с думите от една популярна песен:

“In restless dreams I walked alone

narrow streets of cobblestone…”

Бях изненадан какъв голям брой градове със запазена колониална архитектура и калдъръмени улички има в страната. Два от тях са включени в Списъка на ЮНЕСКО, а други 2 са обявени за национални паметници.

От всички най-много ми допадна Баричара – малко градче, състоящо се изцяло от реновирани колониални варосани сгради. В съседното селце Гуане пък времето сякаш беше спряло преди 300 години.

П.С. От друга страна хваленият и труднодостъпен Момпос не успя да ме грабне и определено не си струваше усилията.

Картахена де Индиас е смятан за най-красивия град в Колумбия. Поради високите му крепостни стени, обграждащи добре запазен исторически център, аз го оприличих на южноамериканския Дубровник. С тази разлика, че тук комбинацията от жега и влажност беше трудно поносима.

П.С. След като посетих една аптека, два медицински центъра и две болници, се наложи пред любопитните погледи на 4 здравни работника сам с пръсти да си извадя (не особено успешно) ухапалия ме кърлеж.

15-метровият кален вулкан Лобо Ел Тотумо изглеждаше като умалено копие на истински такъв. След приключването на „фото-сесията“ обаче влязох в гърлото му за една терапевтична кална баня.

Пустинният пейзаж и сипещото огън слънце над Кабо де ла Вела бяха смекчавани от онова синьо, описвано най-добре като карибско, което миеше брегова линия от малки скали и дълги, пусти, пясъчни плажове.

Обраслият в палми и буйна тропическа растителност плаж на Паломино допадаше повече на моя вкус. За съжаление той беше лишен от функционалност – силните течения правеха влизането в морето непрепоръчително. Ситуацията се спасяваше от близката, сладководна лагуна, играеща ролята на естествен плувен басейн.

Въпреки разположението му сред прекрасна природа, хипи-градчето Таганга от пръв поглед спечели антипатията ми – разбити улици, тонове боклук, бездомни кучета и тълпи надрусани туристи. Тук се случи и най-критичната ситуация за цялото ми пътешествие. С двама местни младежи проведохме чисто практически спор по въпроса: „Чий всъщност е МОЯТ фотоапарат“. Той приключи с … „мерене на ножове“.

След общо повече от 8 месеца обикаляне из Южна Америка най-накрая попаднах на място, което бих могъл да определя като „Рая на земята“ – малки защитени заливчета от тюркоазена вода и плажове от фин пясък с надвиснали над тях кокосови палми. Националният парк Тайрона беше идеалното място да събера малко тен и топлина преди да се прибера в България за поредната зима.

Саленто беше популярна дестинация за чужденците и из уличките му щъкаха множество туристи. Вместо да дразни обаче, това създаваше приятна атмосфера. Безспорно за това допринасяше и околният „швейцарски“ пейзаж – широка, зелена долина, обградена от назъбени върхове. Илюзията се нарушаваше от странните восъчни палми, щръкнали 60 м. над облачните гори.

Мусео дел Оро в Богота със своите над 34 000 експоната от всички значими пред-испански култури в Колумбия е определян като един от най-влиятелните златни музеи в света. За първи път в живота си виждах такова количество от благородния метал на едно място. Все пак трябва да отбележа, че се брояха на пръстите на едната ми ръка предметите, които можеха да се сравняват по красота на изработката с нашите тракийски съкровища.

130 дни, 2 океана, 6 страни, десетки градове, хиляди снимки, десетки хиляди километри, …

Пътуване на стоп в Аржентина и Уругвай, трекинг в Централните Анди на Боливия, Перу и Еквадор, изкачване на 6000-ник, пътуване с лодка по р. Амазонка, спане в пустинен оазис, релаксиране на красивото карибско крайбрежие, наблюдаване на екзотични животни, …

А сега, … сега беше време да отида на най-магичното място на земята – вкъщи!

П.С. Бяха нужни 4 полета и 46 часа (+ 8 часа часова разлика), но най-накрая си бях у дома. Експедиция “Техниката на сърфиста” официално беше приключила!