“Ти обичаш ли терористи?” (Моите срещи с кюрди в Турция и Иран)

• Ти обичаш ли терористи?

Със своята директност въпросът ме хвана напълно неподготвен и ме остави безмълвен. Не намирах правилен отговор. Сетих се за шахматистката максима, че всеки следващ ход е грешен. В главата ми веднага запрепускаха многобройните предупреждения от типа: „Не ходи там, там е опасно!“, „Да внимаваш там, те не са хубави хора!“. Предупреждения, които бях предпочел да игнорирам с презумцията, че всички хората са добри по природа… до доказване на противното.

***

Напук на налаганата у нас омраза от някои „волни“ политици, които се опитват да трупат дивиденти от 5-вековното иго, моито впечатления след общо над 2 месеца из Турция са определено позитивни. Страната е доста добре икономически, а пътната и туристическата инфраструктури са чудесни. Качеството на обслужването е на ниво значително над това в повечето останали места, които съм посещавал (а те не са малко). Хората са учтиви, дружелюбни и винаги готови да ти помогнат, а за толкова лесен авто-стоп в Южна Америка можех само да си мечтая. Макар в по-туристическите места прекалената любезност да оставя леко „фалшив“ послевкус, стъпиш ли извън утъпканата пътека, той напълно изчезва.

На фонът на всичко това някак странно ми звучаха непрестанните предупреждения. Почти нямаше шофьор, взел ме на стоп, който, след като разбереше накъде съм се отправил, да не възкликнеше нещо от рода на: „Не ходи там, опасно е!“, „Да внимаваш, кюрдите не са хубави хора!“. Ако се вслушвах в подобни приказки, нямаше да съм ходил на много места, като се започне от самата Турция.

Родителите ми, учили и работили известно време из родопския край, от малък ми бяха втълпили, че турците са добри и работливи хора. По тази причина те никога не са били против пътуванията ми до южната ни съседка, за разлика от тези из Южна Америка и някои страни от Близкия Изток. Този път обаче семейството ми изпитваше сериозни опасения за мен, които при това бяха до някъде оправдани. По официални данни от началото на 2015 г. в Турция бяха извършени 15 терористични атентата с общо 225 загинали и над 700 ранени. Две трети от тях в рамките на предхождащите 5 месеца, а последният – в самия ден на заминаването ми (1 май 2016 г.). В рамките на 40-дневния ми престой в страната избухнаха още 5 бомби, довели до нови 21 убити и 110 ранени.

Отчитайки тази статистика едва ли е чудно, че отливът на туристи беше пълен. Западняците традиционно са по-плашливи (сякаш посещението на Париж е безопасно), но ситуацията се усложняваше и от сваления от Турция руски военен самолет. Къде от национализъм, къде по чисти политически причини, голяма част от очакваните 4 млн. братушки по средиземноморските плажове бяха отменили своите резервации. Хотелите и ресторантите буквално пустееха и навяваха асоциации на призрачни градове. Макар на мен липсата на тълпи да ми допадаше, не можех да не съжалявам собствениците, надяващи се на клиенти, които просто нямаше да дойдат.

Може да прозвучи странно, но в рамките на първия ми месец въобще не се почувствах застрашен или притеснен за сигурността си по какъвто и да е начин. Вероятно защото 20 дни от него изкарах в трекинг по дългия 520 км. Ликийски път, със спане предимно на палатка и преминавайки рядко през големи населени места. Достигайки Адана обаче установих, че дори моят инат и непукизъм си имат граници. Станалите само в рамките на последните 10 дни 3 бомбени атентата в Газиентеп и Диарбакир ме отказаха от по-главния и по-интересен за мен път през тях към езерото Ван, като вместо това преминах през Малатя и Бингьол. Въпреки това избраният ми начин на предвижване (само на стоп) показва, че не се бях стреснал особено.

За мен авто-стопът е много повече от просто спестяване на пари. Това е възможност да контактуваш с местните и да опознаеш тяхната култура. Когато си в автобус, ти си само поредния турист, но, когато се изправиш с вдигнат палец край пътя, ти изглеждаш уязвим, беззащитен, безпомощен и това изважда най-доброто у хората. А, както имах възможност да се убедя, при кюрдите то не е никак малко.

Няма да задълбавам в разкази за всички стотици (буквално) хора, които ме качиха в превозните си средства, за интересните (и не толкова) разговори, които водихме, за житейските им драми и политическите им възгледи, за полезната и любопитна информация, която научих. Като Фарид, който ми каза, че в Турция има 3 млн. сирийски бежанци, но: „Те не създават проблеми, защото знаят, че дори само един да съгреши, ще ги изгонят всички“, дори напротив – били евтина работна ръка. Или пък 4-мата избягали от Халеб младежи, които ме попитаха защо пътешествам. Това беше непонятно за хора, едва спасили се от безумията на войната в собствената им страна. Радвам се, че успях да им отговоря на родния им език: „Ана баша ит-тарик (Защото обичам пътя)!“. Всичко това са истории, които само ще ни отклонят от темата.

***

Минаваше обед, слънцето спряно сърдито печеше, бях станал рано, но още не бях закусвал и вече от час чаках на изхода на Гьолбашъ. Спря ми малка кола с 4-рима души. Не виждах начин да се събера и аз барабар с раниците, още повече че багажникът беше зает със скара за барбекю и продукти за пикник. Сместиха се и потеглихме. За пръв път в Турция ме взимаха на стоп с кола, в която има и жена (в случая 2), при това обстановката беше много по-различна от обикновено – прозорците бяха смъкнати, от уредбата дънеше парти музика, бутнаха в ръката ми бутилка бира.

След 50 км. спряха за пикник край един развъдник за пъстърва. Настояха да остана с тях. Извадиха тава с череши и сливи, запалиха барбекюто и намятаха чушки, домати, лук, хляб и пилешки хапки. Нахранихме се преди да стигнем до рибата, а бяха предвидили по цяла на човек. Една от жените дори не опита нейната, а аз се справих само с половината. Комуникацията беше сложна, познанията ми по турски – недостатъчни, а по кюрдски – все още никакви. Намирах се на над 1500 км. от родния ми град, но благодарение на компанията се чувствах като у дома. За бързото ни сближаване безспорно спомогна и фактът, че, макар да живеехме на различни континенти, реално бяхме съграждани – те също бяха от Пазарджик (Pazarcik), но турският в област Караманмараш.

На сбогуване събраха в найлонова чантичка всичката неизядена храна и ми я дадоха „за из път“. От тук те се връщаха обратно, но не ми позволиха да стопирам до Малатия. Изправиха се с мен край пътя, спряха един преминаващ автобус, качиха ме на него и ми платиха билета.

Така протече първата ми среща с кюрди алевити.

***

С наближаването до езерото Ван ми направиха впечатление честите военни постове и барикади по пътищата. Това всъщност не беше особено изненадващо. Още от създаването на Република Турция през 1923 г. правителството на страната всячески се е опитвало да отрече съществуването на кюрдите, наричайки ги „планински турци“ и прибягвайги до брутални масови кланета за потушаването на тяхната съпротива като тези от 1930 г. край река Зилан (15000 убити) и от 1938 г. в региона Дерсим (между 40000 и 70000 убити). Думите „кюрд“, „кюрдски“ и „Кюрдистан“ биват официално забранени, както и употребата на кюрдски език.

Началото на организираната кюрдска съпротива се поставя на 27 ноември 1978 г. с основаването на ПКК – Кюрдската работническа партия под водачеството на Абдула Йоджалан. Поради непрестанни нападения над организацията й от страна на турското правителство и десни групировки, за да се защити, партията въоръжава част от членовете си. Това обаче само довежда до т. нар. Клане от Мараш. На 23-ти декември същата година дясното военно крило Сиви вълци напада жителите на Караманмараш, убивайки 110 кюрди алевити и унищожавайки стотици домове.

Военният преврат в Турция от 1980 г. е последван от големи репресии срещу всички политически партии, в това число и ПКК. Над 200 души биват убити и над 500000 арестувани, част от които умират в затвора. По-голяма част от членовете на ПКК се оттеглят в Сирия и Ливан, от където в следващите две десетилетия се отдават на партизанска война, прекъсвана на няколко пъти от настабилни периоди на мир. За да лишат бунтовниците от логистична база, военните извършват мащабно обезлесяване на региона и унищожават над 3000 кюрдски села, което довежда до над 2 млн. бежанци.

След началото на гражданската война в Сирия и възходът на Ислямска държава там и в съседен Ирак, ситуацията в Турски Кюрдистан се влошава още повече поради противоречивата роля на Турция, която многократно е обвинявана в нарушаване на човешките права, включително изтезания и екзекуции без процес.

За това как турското правителство гледа на този регион от страната – Югоизточна Анатолия, – ми стана напълно ясно след разговора ми с Ахмет – 24-годишен туркмен, учител по английски в Татван. Той ми сподели, че преподаването му в града се отчита като отбиване на задължителната му военна служба. Ахмет ме заговори на изхода на града, където се засякохме, когато отиваше на работа, и ме покани да пренощувам у тях. В последствие установих, че го е направил предимно от самота. Той беше от градче край Анкара и за година и половина в Татван не се беше сприятелил с никой освен Ибрахим, друг млад учител, назначен тук по същата схема. Беше много изненадан, че местните ме поздравяваха и заговаряха, на него не му се беше случвало. Опитваше се да го прикрива, но усетих, че това го дразни.

***

Отношението на етническите перси и азери в Иран към местните кюрди също не беше добро. До такава степен, че, когато ме оставиха на един полицейски пост в провинция Лорестан и старшината разбра, че пътувам на стоп, ми забрани да продължавам натам. „Ти луд ли си!? Много е опасно!“. Вместо това ми спря един автобус и ме качи на него с инструкциите, че ще ме возят безплатно чак до Табриз, намиращ се на 700 км. Аз обаче игнорирах предупреждението му и не се възползвах напълно от офертата – слязах след 180 км. в главния град на кюрдската провинция Керманшах. Тук намерих само дружелюбни хора, с които изпих много чаши чай. Местен фермер пък ме покани в дома си на обяд и ме пусна да се разхладя в намиращия се в двора му басейн, докато приятелят му Фаршид ми обясняваше на развален английски:

• Ние кюрдите сме добри хора. Няма нужда да се боиш от нас, но внимавай с туркмените и арабите. Разпознаваме се по това, че ние имаме мустаци, а те бради. Видиш ли мустак, значи си на сигурно място.

Излязох да изсъхна на слънце, за да си облека обратно собствените дрехи и да му върна банските, а той продължи:

• Освен това ние сме алеви, суфити, и не ходим в джамии да се кланяме. Нашата молитва е музиката.

Споделих им, че съм бил в Коня в мавзолея на Мевлана (Руми) и съм присъствал на церемонията Сама. Фаршид възкликна:

• Знаех си! Ти си един от нас, то и иметото ти е кюрдско – дервиш Иван!

***

Няколко дни по-късно се върнах в Турция през граничния пункт Серо-Есендере, въпреки че возещите ме шофьори горещо ми бяха препоръчвали да пресека доста по-на север при Базарган-Гюрбулак. Такива бяха и съветите в интернет. По време на трите месеца, през които бях обикалял из съседните страни, ситуацията в страната съвсем се беше влошила. Освен поредните сблъсъци между ПКК и армията и няколко бомбени атентата из различни градове, на 15-ти юли беше направен неуспешен опит за военен преврат. Твърденията за неговата инсцинировка няма как да бъдат доказани, но е факт изключително бързото му потушаване. Беше достатъчно само самолетът да докосне асфалта на пистата на летището, носещо името на  „Основателя на Републиката“, и от него победоносно да слезе „Спасителят на Републиката“. Факт е и последвалата реч на настоящия президент Реджеп Таип Ердоган, в която той казва: „За нас това въстание е дар от Бог, защото то ще е причина да прочистим армията си“.

Обещаното прочистване не закъснява и е тотално. В последвалите сблъсъци са убити 350 човека и ранение над 2000. Арестувани са над 21000, а други над 110000 – уволнени. До някъде мога да намеря логика в чистката сред администрацията и висшите военни и полицаи, но оставам изумен пред уволнението на 32000 учители и отнемането на лицензите на още 21000 от частния сектор. Ако организацията на военния преврат наистината е била толкова всеобхватна, как така не успя?!

***

Пуктът беше затворен за автомобили, но преминаването ми като пешеходец стана бързо и безпроблемно. След час возене в маршрутка по път в ужасно състояние се озовах в Юксекова, където се изненадах на разположените на входа му танкове и патрулиращите по улиците бронетранспортьори.

В това кюрдското градче, намиращо се в най-югоизточния край на Република Турция, само на 50 км от границата с Ирак, поставих личният си рекорд за най-бавна скорост – бяха ми нужни 4 часа, за да измина 2 км. Почувствах се почти като рок-звезда. Чужденци тук май не виждаха често (или въобще), защото поканите за чай следваха една след друга. Първата дойде от собственика на едно кафене и бързо около нас се струпаха 10-тина души, предимно деца, но не само. След това пък се озовах при трима строителни работници, единият от който се казваше Кейван. Килнатата на главата му широкопола шапка му предаваше вид на американски каубой. Ха-ха, може пък името ми наистина да е кюрдско, още повече че в него се съдържа „Ван“.

Отбелязах засиленото военно присъствие, а най-възрастният от тримата ми отговори:

• Преди половин година тук нямаше никакви войници. Те дойдоха след бомбените атентати в Истанбул и Анкара. Влязаха с танковете в няколко махали и ги сравниха със земята – каза той и ми ги посочи с ръка на залепените на стените градски карти. – От тогава не са си тръгвали.

Аз лично срутени сгради не видях, но така и не напуснах главната улица. Все пак с оглед на последвалите събития съм склонен да му вярвам.

Мъжете настояха да остана за обяд и аз не се дърпах. Пуснаха ме да се изкъпя в импровизираната им баня, поливайки си с канче от кофа с вода, докато храната се сготви и пристигнат колегите им. За екипа от 15-тина души аз бях главната атракция днес и си хапнах добре ориз, картофи с кюфтета в сос и пъпеш.

Едва си бях тръгнал от тях и един младеж от другата страна на улицата ме покани на чай. Отказах учтиво, с това темпо до никъде нямаше да стигна. След 500 м. ситуацията се повтори. Дали защото беше от моята страна, но този път не успях да се измъкна и седнах на по чашка от кехлибарената течност с 24-годишния собственик на новопостроен магазин, на който в момента работници нанасяха последен слой латекс. Обясни ми, че магазинът ще отвори след 5 дни, а в същото време се интересуваше много от възможността да учи в България. Резервен вариант му бил Северен Кипър. Май нямаше търпение да се разкара от страната.

Малко по-късно вече стигнах до края на града и започнах да се провирам покрай паркираните танкове, укрепленията от чували с пясък и барикадите от бетонни блокове. Аха да ги подмина и от там изкочиха трима войника в пълно бойно снаражение и с ръце на дръжките на пистолетите. Побеседвах си с тях над половин час, като ролята ми се изчерпваше с това да отговарям на въпросите им, понякога по 2 или 3 пъти на един и същ. Така де, може да се объркам да кажа нещо различно. Междувременно събеседниците ми не стояха със скръстени ръце, а преровиха старателно целия ми багаж, като не пропуснаха дори мръсното ми бельо. Прелистиха едно по едно всички брошури и листчета, които разнасях, и един вид се полюбуваха на фотографските ми умения. Особено внимание обърнаха на едни мои кадри на разрушени сгради от Нагорни Карабах.

• Къде е това? – нервно ме попита старшият – висок и синеок красавец с черна коса и лице на кино-актьор.
• В Армения – успокоих го аз.

Не разбирах защо толкова се впряга, нали в Турция такива неща не се случват, не и според масмедиите.

Изправих се да чакам за стоп малко след поста с ясното създание, че при тези обстоятелства аз самият не бих си спрял. Възрастният кюрд обаче, пътуващ с жена си и двете си невръстни хлапета, явно въобще не беше помислил за това какви проблеми можеше да му създаде присъствието ми при следващия военен пост. В изправения край пътя с вдигнат палец леко дрипав чужденец той беше видял човек, нуждаещ се от помощ. Сякаш за да се почувствам още по-неловко, двете му малки момчета ми целунаха ръка.

***

• Ти обичаш ли терористи?

Този въпрос кънти в главата ми през нощите, когато ми е трудно да заспя, подскача безпомощно като топче за флипер в ограниченото пространство на черепната ми кутия, но вместо да намери отговори, предизвиква лавина от още въпроси.

Това, че симпатизираш на кюрдите, значи ли, че обичаш терористи? А терористи ли са всъщност хората, настояващи за своето Право на самоопределяне? И какво е бъдещето на този регион, ако едно 14-годишно момче се обръща към напълно непознат чужденец с въпроса: „Ти обичаш ли терористи?“, а след това добавя с усмивка: „Аз обичам терористи!“.