Техниката на сърфиста – част 2: През Кордилерите

“Техниката на сърфиста” е разказ за 5-месечната ми обиколката ми из Южна Америка –
Аржентина, Уругвай, Перу, Боливия, Еквадор и Колумбия.

Към „Част 1: Край Рио де ла Плата“

След първите 20 дни и над 3000 км. на стоп из Уругвай и северна Аржентина с често спане на палатка до крайпътни банзиностанции, моето пътешествие продължи в Боливия. Там ниските цени на транспорта и липсата на лични автомобили ме отказаха от този начин на предвижване. С огромно удоволствие хванах първия си междуградски автобус. Вече можех просто да се отпусна и да заспя, да зяпам през прозореца или да чета книга – непостижим „лукс“ досега. Освен това ограничих спането на палатка само до планините. Затова пък отделях повече време за намиране на най-евтиното място, където често бях единственият чужденец.

Първата ми спирка беше Оруро. Това беше грозноват, приличащ на огромна строителна площадка град със симпатичен исторически център и с популярния в Южна Америка Кристо Бланко (Белият Христос), умален събрат на статуята в Рио де Жанейро. При предишното ми посещение бях видял интересните места и този „Ciudad de Dios“ (Божи град) се оказа единственият нов град, който посетих в Боливия. Бях дошъл за трекинг и се отдадох точно на това.

Пренаселен, шумен, мръсен, с ужасен трафик, чиито изгорели газове те карат да се бориш за всяка глъдка въздух в и без това разредената атмосфера, с трескави, разположени директно на тротоарите пазари, предлагащи всичко – от портокали и домашно сирене, до изсушени зародиши от лама, със запазен колониален център, с модерни стъклени конструкции и небостъргачи и с квартали, приличащи на гета, с извисяващия се над него по витошко подобие, но при съвсем различни мащаби (6402 м.) Иямани… С други думи: Ла Пас – една от любимите ми южноамерикански столици.

Обиколката на Ямпу беше първият от няколко трека, които завърших – 5-дневен, с 5 ледено студени нощи над 4100 м., с дължина 91 км., обща положителна денивелация от 5640 м. и най-висока точка прохода Абра де ла Калсада – 5045 м. (мой личен рекорд). Безкрайните дневни изкачвания с тежка раница, пълна с храна и цялата необходима бивачна екипировка, обясняват защо това е най-тежкият трек, които някога съм правил.

Не само бях сам и не срешнах нито един друг турист, но всячески се стремях да избягвам (особено при бивакуването) шепата местни, които мернах, тъй като в гайда ми се споменаваше за регистрирани въоръжени грабежи в някои участъци от маршрута. Гледките, обаче, компенсираха спането с изваден до главата нож, всичките изгорени калории и цялата пролята пот (макар тогава да не мислех така).

Минах отново през Ла Пас само да заредя с провизии и да проверя как се развива Копа Америка. Тя се провеждаше в съседно Чили (в последствие домакините я спечелиха). Хиляди души наблюдаваха на живо мачовете на Боливия на голяма стена на централния площад.

Обожавам пазарите на боливийската столица. Те единственото място, където може да се купят 30 банана, 20 мандарини, 15 лимона или 2 ананаса за 1 USD.

5 дневният трек Кондорири до Уайна Потоси беше по-щадящ физически – „само“ 86 км. и 4050 м. положителна денивелация. За сметка на това средната височина беше по-голяма, с 5 още по-студени нощи над 4450 м., при които замръзваше бутилката с вода в палатката. Постигнах и нов личен рекорд – безименен проход на 5134 м.

При липсата на карта, маркировка, GPS-трак, а често дори и на пътека (или наличието на множество такива), за ориентация разчитах единствено на не особено точните описания на гайд от преди 13 години, на изградения при многобройните преходи усет, а на места и на късмета си.

След впечатляващ залез и спокойна нощ на палатка край Лагуна Ахуани, появият се на сутринта овчар ми поиска такса за „къмпинг“, съизмерима с нощувка в добър хостел. Спорът доста се разгорещи, преди да се споразумеем и да си стиснем ръцете (образно казано, тъй като държахме в тях павета).

Масивът Кондорири, наподобяващ кацнал кондор, от където идва и името му, е част от Кордийера Реал – неРЕАЛно красива планина.

В „цивилизацията“ се задържах съвсем за кратко. Напуснах Боливия, преминах в Перу и се предвижих до Куско. Там попаднах на снимките на италианско предаване от типа „Amazing Race“. Веднага след заснемането на началото на надпреварата със затичалите се към целта участници, всички те се събраха на едно място и … седнаха спокойно да обядват. Толкова по въпроса за реалността на реалитата!

Обиколката на Аусангате определено беше по-лека от предходните трекове. Само 76 км. и 2950 м. положителна денивелация, с най-висока точка проходът Паломани – 5100 м. и 4 нощувки над 4300 м. За да ми бъде по-интересно, вместо за стандартните 6 аз го „компресирах“ в 4 дни.

За разлика от преходите в Боливия, тук навигацията не представляваше проблем. Очаквано срещнах множество туристи, които обаче бяха с наети водачи и товарни коне. Само аз и един германец бяхме решили да разчитаме на собствените си сили.

Този трек определено беше с най-добро съотношение „цена-качество“, а и срещнах дружелюбни местни.

Веднага след приключването на прехода заминах за Арекипа. Бях се уговорил с група приятели от България, правещи едномесечна обиколка на Перу. Въпреки падналия неочакван снеговалеж и последвалото закъснение на автобуса ми с 8 часа, все пак успях да ги засека преди да потеглят към Титикака.

Всъщност само трима от тях се отправиха към езерото. Четвъртият – Петър Георгиев, остана и ме убеди да превъзмогна натрупаната умора и да изкачим заедно някой от двата надвиснали над града вулкана. След известно чудене предпочетохме по-високия Чачани пред красавеца Мисти.

На 8 юли се присъединих към „Клуб 6000+“. В 7:45 сутринта местно време стъпихме на върха на неактивния вулкан Чачани (6057 м.), изкачвайки го без водач за 4:30 ч. от базовия лагер на 5100 м. Стана някак прекалено лесно. Бях добре аклиматизиран, а след завършените трекове 1000 м. изкачване с полупразна раница не представляваха сериозно предизвикателство. Котките ги сложихме за финалните 100-тина метра. Единствената трудност идваше от кучия студ от около -20°С.

Към “Част 3: Живот по Амазонка”