На изток – в нощ, на запад – в ден – част 13: Дългият път към дома

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран – многобройни забавни случки и много ЮНЕСКО обекти.

Към част 12: „Половината свят“

Престоят ми в Иран беше наситен с исторически забележителности и многобройни любопитни срещи с местните. Краят на 30-дневната ми виза обаче наближаваше и си наложих още по-забързан ритъм в стремежа си да посетя повече места.

Фалак-ол-Афлак беше изключително запазена сасанидска крепост и единствената причина за разкарването ми до Хорамабад. Входният билет за чужденци от 430000 риала (при 50000 риала за местни) ме вбеси и отказах да вляза. Това вече беше прекалено!

Така попаднах на Биджан и двамата му приятеля. Покани ме на вечеря у тях и футболен мач от местното първенство. После ми постла на пода и аз заспах, докато домакинът ми гледаше финала на US Open между Джокович и Вавринка.

Руините на Древна Суса, част от ЮНЕСКО, се изчерпваха с половинметрови основи, фрагменти от колони и една скулптура на бик. По-интересен тук беше замъкът, построен от първите археолози в края на 19 век. В двора му бяха изложени машини, използвани при тогавашните разкопки.

За близката сладоледоподобна гробница се твърдеше, че е гробното място на старозаветния пророк Даниел. Тук се запознах с поляците Матеуш и Шамак, които си търсеха хора за споделено такси до Чоха Занбил. Убедих ги да се пробват на стоп. Изпреварих ги с цял час, но смених 6 различни коли, а те самите успяха само с една.

Чоха Занбил определено си струваше усилията – красив зикурат, един от малкото такива извън Месопотамия, смятан за най-запазения в света, а през 1979 г. се превръща в първия ирански обект, включен в Списъка на ЮНЕСКО. Това в комбинация с перфектната залезна светлина обяснява защо се отплеснах с кадрите.

Заедно с двамата поляци стопирахме до водениците в Шуштар, част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Бяха построени от Дарий Велики през V век пр.Хр., включваха два изкуствени отводнителни канала на река Карун и се състояха от серия от канали, тунели, язовири и воденици. С други думи – истински шедьовър на архитектурния гений на древните персийци.

В замъка Салoсел се предполагаше, че е бил държан като пленник самият римски император Валериан, докато неговите войници са работели върху изграждането на близкия Банд-е Каисар, най-източният древноримски язовир и мост в света. Сега от цитаделата бяха останали само няколко жалки руини, но пък подземните канали и цистерни бяха поредното любопитно място.

Стопът ме отведе до полицейски пост, чийто старшина отказа да ме пусне да продължа натам с вдигнат палец, защото било опасно. Настояваше да ме качи безплатно в автобус до Табриз (1000 км.). Съгласих се да ме откарат до Керманшах (180 км.). Там срещнах братята Али и Хусейн с жените и децата им и няколко техни приятели, които ме поканиха да споделя закуската им. Впечатлиха ме с факта, че знаеха думата „стопаджия“ и разбираха значението й.

Заедно с тази компания посетих Так-е Бостан – поредният обект, включен в Списъка на ЮНЕСКО. Изсечените в скалата барелефи на няколко хиляди години представляваха интригуваща гледка, но за съжаление светлината беше неподходяща от фотографска гледна точка.

Жената на Хусейн се оплака:

• Иран е чудесна страна и има само едно лошо нещо – тези хиджаби – посочи тя забрадката си. – Не ни дават право на избор.

Археологическият парк в Бисотун също беше част от ЮНЕСКО, но определено не си струваше парите за входен билет. Основната атракция – барелефът с коронацията на Дарий Велики – беше скрита за реставрация под гъсто скеле. Щеше да е пълно разочарование, ако не беше пейзажът от отвесни жълти скали и няколкото други разпръснати руини – любопитен скален барелеф на излегнал се гол Херакъл, основи на незавършен дворец и запазен керван-сарай, сега функциониращ като хотел.

Комуникацията с благия Бахман беше трудна, но въпреки това ме покани в дома си да поотпочина. Край малката бетонна къща имаше изкуствен басейн, в който се разхладих от настъпилата жега. Обядът ми се състоеше от бъркани яйца с домати и хляб. Обясниха ми, че са кюрди суфити и отличителният им знак е мустакът, а при мюсюлманите – брадата.

• Да знаеш, мустакът значи, че си на безопасно място – разясни ми Фаршид. След това продължи – Ние не се кланяме като мюсюлманите. Нашата религия е музиката.

Споделих им, че бях ходил в Коня при гробницата на Руми и бях присъствал на Сема. Зарадваха се и коментираха, че името ми било суфитско. Започнаха да ме наричат: „Дервиш Иван“.

Отвън гробницата на Авицена – една от най-значимите фигури на Ислямския златен век и смятан от мнозина за „баща на съвременната медицина“ – приличаше на грозна бетонна ракета, а за влизане вътре искаха 200000 риала. От мен не получиха нищо, бях започнал да се пресищам.

Вярваше се, че тук бяха погребани останките на библейската царица от еврейски произход Естер и нейния вуйчо Мордехай. Според Стария завет тя убедила съпруга си цар Хсеркс I да игнорира своя велик везир Аман, който настоявал за избиването на евреите в Персия. Историята лежеше в основата на еврейския традиционен празник Пурим. Поради това, а и роднинската връзка на Естер с Яков, гробницата й в Хамaдан беше второто най-свято място за евреите след Йерусалим.

След поредица от късметлийски стопове достигнах границата и напуснах Ислямска република Иран на последния ден от моята виза. Намирах се обратно в Турция и то в най-затънтената кюрдска провинция. В градчето Юксекова поставих личния си рекорд за най-бавно придвижване – бяха ми необходими 4 ч. за изминаването на 2 км., защото всеки срещнат местен настояваше да ме почерпи с чай и да обмени по няколко думи с мен.

Последваха 28 ч. в първия ми автобус от месеци насам – от Ван до Истанбул, – няколко часа чакане на автогарата в този мегаполис и нощен автобусен преход до София. Успях да стигна вкъщи ден преди Татяна да замине на едноседмична командировка в чужбина. Хубаво е да имаш край на пътешествието, но накрая важно е самото пътешествие.

Когато на сутринта се събудих у дома, осъзнах, че Експедиция „На изток – в нощ, на запад – в ден“ – най-дългата ми досега – беше приключила. Животът отново беше по-лесен и в същото време значително по-сложен.

„Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе,
тук възкръсват след дългото скитане
уморените ми нозе.“

П.С. Това беше едва втората ми нощувка в легло за последните 40 дни.

Така изглеждаше 5-месечната ми азиатска пешеходна/авто-стоп авантюра. Картата показва 5 държави (Турция, Грузия, Азербайджан, Армения, Иран) и 2 (до някъде) автономни републики (Нагорни Карабах, Абхазия), 3 морета (Средиземно, Черно, Каспийско) и 1 залив (Персийския), около 20 000 км. (невъзможно е да се изчислят точно, тъй като пресякох Армения 2 пъти, а Грузия – 4). От нея обаче няма как да се види умората на Ликийския път (520 км. трекинг), снежната буря на вр. Казбек (5047 м.), убийствената жега на о-в Кешм (50°С, 100% влажност) и невероятното източно гостоприемство (10-ки тостове с вино и чача и 100-тици чаши чай).

Но всичко това е в главата ми и по-важно – на сигурно в дневниците ми, понеже спомените имат склонността да избледняват.

Към част 14: “16 особености на Иран“