Планините на България част 43: Вр. Радомир, Беласица / Mt. Radomir, Belasitsa Mountain

Изкачване на вр. Радомир (2029 м.), Беласица, част от поредицата “Планините на България”

Към част 42: „Вр. Гоцев връх, Славянка“

Беласица е част от Осоговско-Беласишката група и е единствената наша планина, поделена между три страни – България, Република Гърция и Република Северна Македония. Тя е най-ниската измежду планините с двухилядници у нас – първенецът ѝ вр. Радомир е висок 2029 м., – но гледани откъм Петричкото поле стръмните северни склонове на Беласица се възвисяват като същински вал.

Започнах своите видео-дневници през 2017 г. и се съсредоточих върху непознатите за мен планини. С Татяна бяхме изминахме цялата българска част от билото на Беласаца чак до вр. Тумба още през есента на 2012 г., затова когато през 2018 г. 4 дни обикаляхме с велосипеди из региона, така и не се изкачихме отново до вр. Радомир, а се ограничихме с посещаване на водопадите в подножието му, преди да се отправим към Огражден. И така, след като в навечерието на Нова година с Крум и Чок направихме нощно изкачване на Славянка, Беласаца се оказа последната брънка от видео-пъзела „Планините на България“.

В продължение на повече от два месеца опитвам да се напасна с Ивайло или Крум за палаткуване на билото, но или те са на работа, или аз имам ангажимент, или са се заредили твърде много дни с хубаво време, а на мен ми се иска горе да има сняг.

Времето минава, зимата е най-топлата и безснежна, откакто се помня. В Китай се пръква нова зараза, разпространява се, светът е обхванат от паника. Тя достига и до България. Първо затварят училищата, по-късно и търговските центрове. Крум си работи от вкъщи, но Ивайло излиза в дълготрайна ваканция. Моят няколкомесечен ангажимент приключва, а през уикенда в планините пада сняг. Отиваме!

Знаем, че Петрич е далече, а после ни чака доста ходене, но го даваме лежерно. Паркираме колата в началото на черния път и обядваме спагети с маслини и лютеница от кофата, която съм помъкнал. Не успяваме да се справим с всички и си оставаме и за на връщане. По пътеката нагоре през 15 мин. се натъкваме на заслони (повечето заключени) и се отбиваме да ги разгледаме. Шефът смята, че съм в София и ми се обажда от Германия да внеса едни пари на гише в банката. Да живеят мобилният интернет и електронното банкиране!

Отнема ни почти 2 часа до хижа „Конгур“. Ще ми се да минем незабелязани, за да не даваме обяснения, но кучетата се разлайват и хижарят се показва. Не пита откъде идваме или къде отиваме. Всъщност, нищо не пита. Само ни се усмихва и отговаря на въпроса ни дали хижата работи:

• Не, затворена е, нали такива са нарежданията.

Нагоре става по-стръмно. Излизаме от гората и стигаме вр. Конгур и гранична пирамида № 28. Под нас на север се ширва обгърнатото в мараня Петричкото поле, насреща ни се белеят склоновете на Пирин, Рила, Славянка и Боздаг, а в далечината се мержелеят Осогово и Влахина планина. От юг пък проблясва езерото Киркини. Слънцето яко напича, на билото снегът е малко, от гръцката страна – никакъв. Недоволствам:

• Не стига, че няма сняг, ами и тази омара съвсем скапва нещата. Аз такива смотани снимки си имам отпреди.

Ивайло не пропуска да ми натякне:

• Казах ти аз да дойдем следващия уикенд. По прогнози ще паднат 25 см. нов сняг. Е, можеше въобще да не става за снимки, но на нас ни трябва само един малък прозорец от прояснение.

Сега няма какво повече да се направи освен да вървим. Вр. Радомир изглежда близо, но времето минава, преваляме хълм след хълм, а номерата на граничните пирамиди намаляват измъчващо бавно за загубилото ми тренинг тяло. В подножието на първенеца на Беласица Ивайло си поглежда часовника и казва:

• 15 мин. до залеза.
• Няма да успея, твърде уморен съм – изпъшквам аз.
• Ще успееш! Изяждаме по една ореховка за енергия и отпрашваме.

Прав е, издрапвам догоре в целевия времеви интервал… но това не е желания връх. Вр. Радомир се присмива на моите усилия 500 м и едно изкачване по-натам. Другарят ми в този преход вече тича към него, така са атлетите, а докато аз тътря крака, залезното зарево бавно изтлява.

Дори не сме разбрали кога са паднали температурите и е излязъл вятър. Условията не са като за палаткуване на самия връх, рискуваме да ни отвее в Гърция. Ниското пък не ни привлича поради липсата на гледка. Избираме компромисен вариант. Разпъването на палатка в бурни повеи не е лесно занимание. Вмъкваме се в нея премръзнали. Не се показвам навън, дори за да си отворя консервата с риба, и окапвам с мазнина почти новия си чувал. Мързелът не мори, а мъчи!

Когато се изтягам за заслужена почивка, вятърът продължава да блъска здраво платнището и на моменти почти го залепва за лицето ми. Добре, че не страдам от клаустрофобия.

• Не беше ли по-добре да легнем на обратната посока, оттам сводът е по-висок? – питам аз Ивайло, когато на светло поглеждам палатката му отстрани.
• Хм, може и да си прав, не съм гледал схемата. Харесва ми така, защото като се изправя, срещу мен има много пространство.

А на сутринта – изгрев, равноденствие, Първа пролет, топъл чай и лека закуска.

Наобратно отново не си даваме зор, вмъкваме разходка и до Лешнишкия водопад. Водата блика на мощни талази. Сезонът на водопадите е в разгара си. С оглед на малкото сняг и високите температури обаче едва ли ще трае дълго.

Вече пътуваме към София, когато телефонът на Ивайло иззвънява.

• Я провери дали има някакви нови ограничения или майка ми нещо не е разбрала – обръща се към мен той.

Не успявам да го сторя, защото ми се обажда и моята майка със същата информация. Хм, това не звучи добре. Няколко минути по-късно една от малко по-надеждните наши медии излиза с материал по въпроса: правителството е гласувало да блокира всички областни градове, ще може да се влиза и излиза от тях само със специални декларации от работодател, забраняват се и разходките в паркове и градинки, освен ако не сте с куче.

Аз съм добре, искам само да стигна до жена ми и сина ми в столицата, но спътникът ми има няколко часа да си събере багажа от квартирата, да вземе котката от апартамента на родителите си и да се прибере в Кюстендил. Все пак този път успяваме и двамата.

А иначе Ивайло се оказва прав – два дни по-късно в София пада повече сняг, отколкото през цялата зима. Ние обаче не можем да отидем на Витоша, чиито подстъпи се охраняват от униформени полицаи, камо ли на Беласица, защото разходките сред природата са обявени за престъпление и се наказват от закона.

Приятно гледане!

An accent of Mt. Radomir (2029 m.), Belasitsa Mountain, Bulgaria, part of Mountains of Bulgaria series.