“Случайност? Едва ли!” – част 3

Разказ за петдневното ми вело приключение из малко познатата и мистична Сакар планина. В тази част посещавам природен парк „Сините камъни“, Халката и крепостта Туида.

Върни се към Част 2

Прекалено малко сън. Оставям дракона и част от багажа при Нико и излизам за уж бърза разходка до Халката. Чисто съвпадение, тази е скално образование в природен парк „Сините камъни“ и няма нищо общо с тракийското светилище край с. Глушник. Надявам се да се справя по-добре с намирането ѝ.

Пресичам града, стигам до лифта и хващам пътечката по едно ребро. Слънцето все още е сънено и краченето в прохладния въздух е удоволствие. За разлика от колоезденето, това е физическа активност, с която съм свикнал. На голото било попадам на група големи, подредени в кръг камъни. В центъра е разположен друг плосък и проличащ на маса.

• Хм, дали пък не се натъкнах на тракийско светилище? – въодушевявам се аз.

Вече съм виждал не едно и две такива и знам, че съм прав, но интернетът ме саботира и упорито мълчи. Гадина! Какво пък, явно никой не си е направил труда да го публикува онлайн.

Що се отнася до Халката, отново греда – хванал съм грешната пътека. Вместо да се върна обратно, решавам да завъртя през вр. Голяма Чаталка. Ясно е – кратката разходка няма да е толкова кратка.

Северните склонове на извисяващия почти отвесната си южна стена връх се оказват съвсем полегати. Така е и с повечето други върхове в България – всичко е въпрос на гледна точка. В световен мащаб нещата стоят малко по-различно. Изненадвам се, че траките са пропуснали да „нашарят“ скалите горе – гледката е тракийска.

Седя, отмарям след 900-те м. положителна денивелация и се наслаждавам. Когато сутринта излязох от къщата за гости, нямах никакво намерение да идвам тук. Да не говорим, че по начало не възнамерявах въобще да посещавам Сливен. Колко хубаво се получава, когато не гониш график, нямаш фиксирани планове и оставиш пътя да те води! Любимият ми начин на пътуване. Единственият истински.

Слизането надолу е песен. Буквално. Поне за разхождащия се около 50-годишен мъж, когото настигам. Така се е заплеснал в своето свирукане, че успявам да го стресна, въпреки тежките ми и забързани стъпки. Поздравява ме с:

• Ама не те ли е страх от змии с тези сандали?

Обяснява ми как да стигна до Халката и ме изпраща с:

• Внимавай много! По камъните покрай Халката редовно се припичат пепелянки.

Тези няколко изречения са ми достатъчни да разбера най-голямата му фобия.

Този път намирам Халката. Отворът е достатъчно голям, за да се провре през него човек, но стените му са толкова тесни, че се чудя какъв ли геоложки процес е довел до образуването на тази причудлива скална форма. Е, не може да се сравнява с Деликатната арка край Моаб, но пък и, за радост, нашата природа въобще не прилича на пустинята в Юта.

Обикалям, промушвам се през отвора, снимам, правя клип и имам едно наум за пепелянките, те обаче са в отпуска.

Срещам трима, лутащи се неориентирано, англо-говорящи туриста. Къса подстрижка, татуировки по голите мускулести тела на двама от тях, преметнати през врата им метални плочки с номера – всичко това издава от пръв поглед войници. Заговарям ги:

• Здравейте! От къде сте?
• Здравей! От Тенеси – отвръща ми най-възрастният и единствен облечен от тях, вероятно старшината.

Защо когато попиташ американец от къде е, той отговаря:“От Ню Йорк, Тенеси, Тексас, Калифорния, …“, сякаш се подразбира, че са от Щатите?

• Как можем да стигнем до горната станция на лифта?
• Трябва да се качите до онзи връх там горе – соча аз Голяма Чаталка – и да слезете от другата му страна.
• Ясно! Момчета, – обръща се събеседникът ми към редниците – добра тренировка направихме. Да слизаме!

Забавям темпо, за да си лафим, и ги разпитвам.

• В България сме по работа – помагаме на вашите военни в полигона в Ново село, но това е последната ни седмица и сме свободни да обикаляме. Вече бяхме в Пловдив и изкарахме няколко дни на морето. Имате страхотни плажове! Хората се държат дружелюбно с нас. А плодовете – затваря очи и премлясва с блаженство, – плодовете ви са толкова вкусни!
• Мога да си представя какви безвкусни пластмасови боклуци ядете – мисля си аз, а на глас казвам – Видяхте ли арката?
• Да, интересна беше.
• Е, не е като вашия национален парк Арките (това му е името).
• Да, в Юта има един с арки, но не помня как се казваше.

Наближава обяд, а ми се ще днес вече да стигна до Елхово, но нито това, нито жарките вече слънчеви лъчи ме спират да бродя час из крепостта Туида. За крепости и тракийски светилища винаги имам време. Колко ли време щях да утрепя, ако имаше нещо повече от крепостна стена и основите на няколко кули?

Хазаинът ме пришпорва – притеснил се, че е петък и няма да смогне да приготви за новите си гости единствената заета от вчера стая – моята. Прибирам се, изнасям раницата в общата кухня и излизам за посещение на близкия Музей на текстилната индустрия. Нямам големи очаквания, просто 10-минутна отбивка за един от оставащите ми 5 печата от 100-те национални туристически обекта. Уредничката ме изненадва с ентусиазма си и запълва 40 мин. с интересни демонстрации, като междувременно ни залива с любопитна информация. Минава нагледно през всички етапи на тъкането на стан – от примитивните ръчни станове и чакръци, при които са били нужни 5 ч. за изработването на 1 м. плат, през изобретеният през 1733 г. стан с „летяща совалка”, педално задвижваният стан, на който са работили предимно мъже поради необходимата сила на натиск и станът с перфо-карти, при които е могло да се „програмират“ различни шарки, за да стигнем чак до машинното производство – предачни и тъкачни машини и станове, издаващи такъв адски шум, че сигурно децата на работничките са се раждали глухи. В допълнение виждам копринени буби и първата в света машина за производство на ефектни прежди – един от общо 5 цялостни патента в тази индустрия бил дело на българин. Когато една от машините му се развалила и започнала да уврежда преждата, макарата го ударила по главата (в стаята едва ли е имало ябълково дърво) и той превърнал дефекта в ефект.

Рядко наш музей е успявал така да задържи вниманието ми.

Часът обаче вече е 14:00, а от Елхово ме делят 70 км. в най-големия пек. Доста самонадеяно за човек, правещ  първото си самостоятелно вело-пътешествие.

Участъкът до отбивката към магистралата (15-20 км.) мога да го опиша като ужас, ужас и пак ужас! Никога, никога, никога повече не възнамерявам да мина от там! Пътят от по една лента на посока без никакъв банкет е тотално недостатъчен за натоварения трафик. Тировете профучават един след друг на няколко педи от мен. Напрягам сили, за да удържам волана от блъскащите ме въздушни струи, запрашващи да ме направят част от пейзажа като редуващите се встрани многобройни надгробни плочи. Мирисът на разлагаща се фауна на моменти успява да надделее дори над изгорелите газове – дузина птици, два таралежа, две лисици, едно куче и сурикат. Цяла зоологическа градина, ама хербаризирана на лепящ се по гумите фото-тапет.

Мачкам педалите със злоба и ясното съзнание, че всеки следващ оборот повишава шансовете ми за оцеляване в тази джунгла на ниско прелитащи многоколесни метални гиганти, за които аз се явявам досадна мравка.

Два часа по-късно спирам на автобусна спирка в Ямбол, за да отпразнувам със сладолед фактът, че съм все още жив. Съсредоточил съм се в това занимание, когато мъж с прошарена коса ме сепва:

• Мина ли вече автобусът за Елхово?
• Не зная, не следя какво минава. И аз съм за там, но с колело.
• За колко ще го вземеш? 30-40 мин.?
• Е, няма как толкова бързо! Минимум 2 часа, все пак са 40 км.
• Да, вярно, има си път. Моето село Раздел е на 16 км. от Елхово и до него ходя с колело – час и половина на отиване и час на връщане заради баирите.

Получената от мъжа информация се оказва вярна – пътят до Елхово е предимно равен със само едно осезаемо изкачване. Трафикът значително оредява, градусите в поднебесната фурна спадат и карането е удоволствие. В града съм по светло и сядам да хапна в една кръчма. На вратата ѝ виждам съобщение, че дават стаи под наем. Питам сервитьорката, а те извиква собственика.

• Да, имаме свободни стаи – информира ме той.
• Колко струва нощувката?
• Не се притеснявай, ще се разберем някак – отговаря ми той и сяда на моята маса. – Сигурно ти е много скучно да караш по цял ден сам, да няма с кога една приказка да си кажеш?
• Понякога – отвръщам аз, а на ум продължавам, – но ако исках каквато и да е компания, нямаше да тръгна сам.

Мъжът е живата инкарнация на думата мутра – около 40-годишен, яко напомпан, с анцуг, липсва му единствено ланеца. Негов приятел минава по улицата и бъдещият ми хазаин го привиква на по бира на нашата (моята) маса. Новопристигналият също изглежда като фитнес маниак, но държанието му е скромно. Купил си е галон бира за вкъщи и 3-литрова бутилка олио. Собственикът живо се интересува на каква цена я е купил и се оплаква колко много олио използват в кръчмата за седмица. После споделя:

• Искам да си купя някаква мощна кола. Ей така, да се накефя, а после ще ѝ сложа газова уредба. А къде ли отиде синът ми? – сепва се изведнъж.

Пробва да му звънне, но хлапакът не вдига и, изненадващо за мен, нашият човек започва да изпада в паника.

• Нали затова му купи часовник с GPS – подсеща го приятелят му.

Докато се бори с приложението, детето се появява само – 6-7-годишно и хилаво като клечка за зъби. Баща му явно не е доволен от този факт:

• Днес не си правил лицеви опори, нали? Хайде, отиди да направиш няколко серии, като между тях вдигай малко гири.

В крайна сметка срещу 15 лв. получавам двойна стая с климатик, телевизор и wifi, но обща баня. Толкова съм уморен след 25 км. преход и 70 км. колоездене, че когато пускам една пералня с мръсните си дрехи, забравям да сложа прах за пране.

Продължи към Част 4