“Случайност? Едва ли!” – част 4

Разказ за петдневното ми вело приключение из малко познатата и мистична Сакар планина. В тази част посещавам долмените край село Голям Дервент и тракийското светилище Мочукови камъни.

Върни се към Част 3

По навик се събуждам рано, но и днес не да мога да използвам сутрешния хлад, защото чакам да отвори Етнографския музей за поредния печат. Използвам времето да залепя спуканата гума. За пръв път ми е и полагам старание – там, накъдето съм се отправил, няма да мога да разчитам на гумаджийници.

            Музеят може и да е интересен за някой западняк, но аз съм израснал на село и за мен е поредната скучна колекция от земеделски сечива и оръдия на труда от нетолкова далечното минало, местни дрехи и носии, сребърни пафти и музикални инструменти. Вниманието ми привлича единствено ножицата, с която през 1931 г. е прерязана лентата при официалното откриване на железницата Ямбол-Елхово.

            Обръщам се към уредничката с въпроса как стоя нещата с линията сега.

• Как да стоят!? Закриха я преди 15 г. Беше толкова удобна, а и по-евтина! Това е единственият достъпен транспорт за пенсионери и студенти, а те гледат да го затрият. Имам чувството, че нарочно се стремят да фалират БДЖ.

Споменава, че преди е била учителка, и се отплесва в размисли от типа:

• Ех, Боже, накъде отива този свят (и в частност България)?!

Успявам да потегля в 10:00 ч. Указателна табела на разклона към Голям Дервент ми подсказва, че в другата посока ме делят само 90 км. от Бургас. Идеята е примамлива, но не успява да ме изкуши. До село Раздел трафикът е рехав, след това напълно липсва. Асфалтът е стар, но запазен, в последния участък остава само една лента за двете посоки. И тя е достатъчно, понеже е само за мен.

Сакар ми прилича на една малко-по-хълмиста Добруджа. Не е случайно, че селата тук носят имена като Чернозем, Мелница, Хлябово,…

Аромат на зреещи слънчогледи и ожънати ниви. Cycling at its finest!

Върти юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

комбайни пеят нейде в полето,

а животът тече ли – тече!

До селото се разминавам само с 2 коли, втората е на гранична полиция.

• Документите за проверка!

Граничарите са учтиви, но имат проблем с четенето на български:

• Иван Пенков – диктува шофьорът на колегата си и сам се поправя – Не, не, Панков.
• Панкев! – не се стърпявам аз.

Голям Дервент представлява тъжна гледка – хора не се виждат, къщите се разпадат на съставните си елементи. Влизам в училището, от което е останал само оголен скелет – прозорците са счупени, вратите – изкъртени, падащата от тавана и стените мазилка е покрила пода. В рамките на последните няколко месеца това е четвъртото такова здание, което посещавам. А в цялата страна те вероятно са десетки, стотици, … Не обичам да генерализирам, но какво ли говори за нас фактът, че сградата, която първа започва да се руши, е именно Домът на просветата? Veroqtno ni6to.

Налегнат от тежки мисли се отправям към гробището. Опасано е от бодлива тел – в миналото се е намирало в рамките на граничния кльон. Тук картината е дори по-депресираща – надгробните площи се крият сред трънак, висок човешки бой, пътеки липсват, от параклисът е останала само една бездомна камбана.

Но не за толкова скорошни руини съм дошъл, а за нещо по-древно – тракийски долмен. Нямам представа що за животно е това, но го разпознавам на момента. Сред жалките надгробни камъни гордо стърчат хилядолетните каменни стени на една гробница. Интересно, през цялото това време мястото е било използвано с едно и също предназначение.

Четири монолитни блока оформят правоъгълник с малка кръгла дупка отпред. Покриващият камък липсва и вътре е израсло дърво.

Връщам се в селото, само за да мина през нова ограда с ръждясали табели „Влизането забранено!”. Изненадват ме зелена маркировка и табела „Тракийски долмен“. Те обаче изчезват ненадейно след две разклонения на черния път и разчитам само на GPS-а. На 500 м. по права линия напускам пътя и връзвам колелото. Теренът е обрасъл с ниски широколистни дървета и буен храсталак, жаден за кръв като рояк дунавски комари. Шипки, драки, трънки. Всичко боде, дере, драска. Няма нищо по-глупаво от това да се правиш на Индиана Джоунс по сандали. Stupid! Единствено дългите крачоли спасяват донякъде положението.

На няколко метра от дестинацията подплашвам сърна, която чевръсто ми показва белия си задник. След това стряскам змия. Сандали!?

Долмените се оказват два – компенсация за положените усилия. На дърветата край тях различавам зелена маркировка. Това пък как стана? Пробвам да я следвам на връщане, но се набивам в същия батак.

Осъзнавам, че има нещо сбъркано в мен, но след училището, гробището и трите тракийски гроба, се вмъквам и в изоставената гранична застава Голям Дервент. Парадоксално, но най-запазен в цялата триетажна сграда е надписът във входното фоайе: „Висока бойна готовност – сигурна охрана на държавната граница“. Мястото гъмжи от рояци досадни мухи. Вероятно са налазили разлагащия се труп на българската армия.

Селото е толкова умряло, че дори чешмичките се пресъхнали. Сякаш подпочвените води също са зарязали това забравено от бога място.

В село Вълча поляна от обезводняване вече ми се привиждат хора. Причуват ми се гласове:

• Какъв ли пък е този? Да не е виетнамец?

За всякакъв ме бяха взимали досега при броденията ми по света – англичанин, французин, испанец, … – но не и за виетнамец. При това в България! Извинявам ги с лошото им зрение – на една пейка седят 4 жени, а на друга 5 мъже, всички те на видима възраст над 75.

• Българин съм – информирам ги аз без да са ме питали.

Разнообразявам за 5 минути еднообразното им ежедневие, те пък ме насочват към най-близката чешма. С блажна боя на стената над чучура е изписано с големи букви: „Водата е негодна за пиене“. Коремът ми не смята така и с благодарност приема литърът течност, която му доставям.

Няколко километра по-късно тъкмо се каня да кривна от пътя, за да спестя един завой, когато забелязвам граничен патрул. Забавлявам се за момент с идеята все пак да хвана през нивите и в главата ми се разиграват сцени от Джеймс Бонд, но чинно отивам за проверка.

Има един граничар вътре в паркирания напряко джип и двама пред него, единият от който ме разпитва и ми взема документите за проверка. Другият – млад, строен мъж – не обелва и дума. Вглеждам се по-внимателно и виждам испанското знаме на ръкава му. Подемам разговор на родния му език.

• Къде си научил испански? – изненадва се той.
• Обикалях 9 месеца из Южна Америка?
• С велосипед ли?
• No, a dedo – разсмивам го аз.
• Той наистина ли говори испански? – обръща се първо към него на английски българският му колега, а после и към мен – А английски?
• Английският ми е много по-добър.

За разнообразие не се налага да търся следващото светилище – на отбивката от асфалтово шосе има указателна табела и тръгва маркировка. Е, много скоро пътеката е превзета от избуяли треви и шубраци, но поне не се лутам като муха без глава.

Мочукови камъни е възвишение с четири групи скали на разстояние от 150-200 м. една от друга, в които чрез изсичане са оформени скални дискове с различен диаметър и дебелина. Научните хипотези за тяхното предназначение са противоречиви, но фактът, че мнозинството от тези тракийски каменни слънца са разположени така, че да посрещнат първите лъчи на утрото, а останалите – тези на залеза, накланят везните към използването им за астрономически наблюдения. Изказват се теории, че тук са се извършвало и жертвопринасяне на „звездата куче” – Сириус.

В продължение на два часа се боря из трънаците и притичвам от камък на камък. В главата ми се въртят мисли колко разнообразно е тракийското наследство в различните части на България. В Родопите преобладават скалните ниши, в Казанлък – гробниците, тук в Сакар пък за пръв път виждам долмени и слънчеви кръгове, сякаш всеки регион се е бил специализирал в нещо. Сещам се за любимия ми жив философ, който твърди, че във всеки музей трябва да има поне по един динозавър и нещо уникално.

Въртя до Княжево, но къщата за гости, която съм намерил в интернет, е затворена. В събота! Кога въобще работи тогава?! Друга няма. Връщам се до Гранитово. Само 7 км., но вече ми тежат.

Движеща се в обратната посока кола с английска регистрация набива спирачки и ми сигнализира. Шофьорът ме поздравява:

• Селяму алейкум!
• Алейкум ас селям! – отвръщам аз и това видимо го сюрпризира.
• Мюсюлманин ли си? – пита той на странна смесица от българо-английско-руски.
• Не.
• Аз съм от Йордания.
• Бил съм в Петра – хваля се аз, но той не разбира.

Това беше първият сигнал, че нещо не е наред.

Шофьорът минава по същество:

• Ще ми покажеш ли как изглежда българската валута?

Вадя портфейла си, вътре имам две банкноти по 20 лв. „Арабинът“ подхваща:

• Закъсах, нямам никакви пари за бензин. Можеш ли да ми дадеш някакви, колкото да мина границата. Ето, ще ти дам този златен пръстен – сваля масивното бижу от пръста си – Чисто злато!

Съмнението ми явно е ясно изписано на лицето ми, защото потърква пръстена по ръба на сваления прозорец:

• Виждаш ли каква следа оставя? Само със златото става така.

Офертата изглежда примамлива, даже прекалено добра.

• Това са всичките ми пари, а ми трябват за нощувка.
• Добре, дай ми само 20 лева – пазари се той и ми бута пръстена в ръцете.

Сега вече трябваше да ми прищрака – уж не беше виждал български пари, а знае как се казват и какви банкноти са, – но умът ми е зает с други дейности. Ще падне голяма далавера.

Вадя една двайсетачка и му я подавам. „Йорданецът“ я взема, чуди се къде да я остави, подпъхва я между краката си и подхваща нова сделка:

• Синджирчето ти златно ли е?
• Да – потвърждавам аз.
• Много ми трябва точно такава оплетка за мостра. Имам една златна плочка 15 грама, ще ти я дам в замяна на него.
• Добре – отвръщам аз. – Дай ми парите.

Учудва се леко, но ми подава банкнотата. Прибирам я в портмонето, подхвърлям му „златния“ пръстен в колата и отсичам:

• Ма‘а Салама!

Въртя към Гранитово и се дивя на собствената си глупост. Да се вържа на такъв номер и то след като в Уругвай подарих 70 долара на „Робърт Де Ниро“! Но и „арабинът“ не знаеше кога да спре. Няколко души вече са изказвали мераци за златното ми синджирче – в Република Абхазия и в Иран. Тези му аспирации ме отрезвиха.

Залезът ме хваща на хълм над селото. Спирам и наблюдавам как портокалът докосва линията на хоризонта, сплеска се леко и се разтича.

Къщата за гости е в самия край на Гранитово. Басейнът ѝ е приятна, но ненужна екстра. It’s too late for this shit!

Собственикът Наско ми приготвя порция пържени картофи и цаца и с братовчеда на жена му сядат на моята маса, докато се храня. Скучаят, а аз съм единствен посетител. Наско упорито настоява да ме нарича Вальо. Братовчедът пък ми споделя историята на живота си:

• Два месеца живях в Пазарджик на квартира, докато работех в Пловдив на един обект. Купих си кола за 3000 лв., а за един месец изхарчих 2000 лв. за бензин, но шефът плащаше добре. После стана кризата и аз се прибрах обратно в Елхово.

Разказът продължава дълго. Говори за тройни изпреварвания, които правел преди, … Постепенно спирам да го слушам. It’s too late for this shit!

Днес съм се справил с разтягането на пространството дори по-добре и от онзиден. Замръквам на само 10 км. от Елхово, но GPS-ът показва точно 10 пъти по-голяма изминатата дистанция.

Прекалено се проточи този ден.

Продължи към Част 5