През моите (контактни)лещи – част 6: Крепости в България

Красотата на България в няколко снимки и изречения така, както съм я видял през моите (контактни)лещи. Тази част е посветена на нашите крепости.

Към част 5: „Водопадите в България“

Археологическите разкопки показват, че българските земи са били населени от дълбока древност и още през енеолита (преди XII в. пр. Хр.) тук е процъфтявала развита цивилизация – вероятно най-старата в Европа, – създала първата в света протописменост. По-късно идват траките, които биват подчинени от Древна Гърция на Филип и Александър Македонски, а след това от римляните и византийците, за да се обединят накрая със славяните и прабългарите и да създадат България. Тези наситени с история хилядолетия са оставили своя отпечатък и картата със забележителностите на страната ни е доста пъстра. Вече посветих две статии на древните траки (Тракийски култови комплекси и Тракийски светилища), а сега ще обърна внимание и на крепостите по нашите земи.

Царевец, вероятно най-известната ни крепост както в страната, така и в чужбина, е символът на средновековна България, тясно свързан с Въстанието на Асен и Петър и Второто българско царство. Точно тази история се „разказва“ от спектакъла „Звук и светлина“, който обединява разноцветни светлини и лазери, драматична музика и църковни камбани. Първото селище на този хълм обаче датира още от късния халколит (4200 г. пр. Хр.) и продължава своето развитие през бронзовата и желязната епохи, когато негови обитатели са траките. През IX в. възниква старобългарско селище, което се разраства по време на Първата българска държава, а през XII в. започва изграждането на крепостта, запазена и до днес. Името на една от кулите – Балдуинова – се свързва с латинския император Балдуин Фландърски, който според легендите бил пленен от цар Калоян в битката при Адрианапол през 1205 г. и намерил смъртта си в нея.

Крепостта Траянови врата се намира на тесния едноименен планински проход в Ихтиманска Средна гора, от където през древността е преминавал римският път Виа Милитарис, свързващ Сердика с Филипополис. Съвременното наименование идва от погрешното приписване на изграждането й на император Траян (53 – 117 г.), докато в действителност става дума за по-късно съоръжение – изграденият през V в. крепостен комплекс Стенос. Изследователите считат, че той е бил уникален за времето си поради островърхите си кули, които го направили прототип за всички следващи по време на изграждане крепости. През средновековието проходът е бил наричан „Царски врата” и от тук минали три от кръстоносните походи. Влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България, но войските на бъдещия цар Самуил ги пресрещат и разбиват напълно.

Крепостта Баба Вида e разположена на завой на р. Дунав и е единственият изцяло запазен средновековен замък в България. Изградена е върху основите на древноримския укрепен наблюдателен пункт Бонония, който от своя страна вероятно е възникнал върху заварено тракийско селище. Първите строителни дейности по Видинската крепост датират от края на Първото българско царство, а византийските хроники споменават, че тя издържала 8-месечна обсада от император Василий II. Това било най-важното укрепление в Северозападна България през Второто българско царство и получило разширение по време на цар Иван Срацимир, който го използвал като феодален замък. Именно тогава придобива вид, близък до днешния си. Легендата за името на крепостта е заплетена и включва български болярин с обширни владения от Карпатите до Стара планина и трите му дъщери. Най-възрастната – Вида – останала мома, но със собствени средства изградила укрепление, което защитавало поданиците и земите й от чужди нападения. След смъртта й местните хора нарекли замъка Бабини Видини кули.

Белоградчишката крепост датира от I в. пр. Хр., когато служела за охрана на стратегическите пътища, пресичащи района, а при построяването й римляните използвали естествената непристъпност на терена, като издигнали стени само от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и до днес служат два огромни скални масива, високи по 80-100 м. Значението на крепостта нараснало след обособяването на Видинското царство през XIV в., когато е служила за лятна резиденция на българския цар Иван Срацимир. В периода 1805-1837 г. турците я разширили и преустроили за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери и я използвали за потушаването на въстанията на българското население. Въпреки че е една от най-запазените крепости в страната обаче, посетителите претупват разглеждането на Белоградчишкото кале, забързани към най-голямата атракция в региона – Белоградчишките скали, финалист в конкурса Новите 7 природни чудеса на света.

Първите сведения за Моняк (Мнеакос) са от времето на Третия кръстоносен поход (1189-1192 г.), когато западните рицари превземат с обсадна техника тази важна византийска крепост. Хронистът Жофруа Вилардуен на кръстоносния поход през 1206 г. разказва, че точно тук узнали за смъртта на император Балдуин Фландърски и провели Баронски съвет, който избрал Хенрих за император на Латинската империя. През ХІІІ и ХІV в. Моняк била на граничната територия между Второто българско царство и Византийската империя. Мнеакос била толкова непревземаема, добре укрепена и със силен гарнизон, че не се предала на войските на цар Михаил втори Асен и останала единствената крепост в област Ахридос, която той не е успял да покори по време на похода си през 1254 г. за отвоюване на района от византийците. Това бурно историческо минало на Моняк вероятно се дължи и на факта, че тя е сред най-големите крепости в Родопите (над 50 дка защитена площ) и една от най-високо разположените (на вр. Шеста крепост – 586 м.), а по лично мое мнение – и с най-хубавата панорама.

Состра е римска крепост, построена върху руините на тракийско селище. Строителството й започва около 147 г. по заповед на император Антонин Пий, когато тук е разквартирувана Втора Матиакска кохорта, наброяваща около 1000 души, за да охранява стратегическия древен път Ескос-Филипополис, свързващ провинциите Долна Мизия и Тракия. През 249 г. крепостта и прилежащото военно селище са опустошени от готите, но 5 г. по-късно император Галиен наредил издигането нова крепостна стена. Изграждането й продължило три десетилетия, като достигнала 10 м. височина, но през 378 г. Состра била отново разрушена от готите. В началото на V в. крепостта изгубила военния си характер и тук се заселило цивилно население, но в края на същия век хуните я разрушили окончателно.

Средновековният град-крепост Хоталич заема западния стръмен склон на възвишението Крушовски баир. От намерените тук артефакти се съди, че крепостта възниква през бронзовата епоха (VІІІ в. пр. Хр.) по времето на траките. През IV-VІ в. е построена ранновизантийска крепост, която да спира нашествията на варварите от север и да охранява пътя от Никополис ад Иструм към проходите на юг. Разрушена е при славянско нашествие, но е възстановена по време на Първото българско царство. Размерите на Хоталич са впечатляващи: във вътрешността са запазени основите на болярското жилище, малка семейна църква, казармени и складови помещения, външния град заема площ от 43 дка и има 5 квартала, всички те обградени с крепостни стени, две църкви, керамични пещи и такива за топене на метал, оръжейни и ковашки работилници. При археологическите проучвания са открити 146 български и 2944 медни византийски монети, както и накити, гривни и диадеми за глава. В наши дни на обектът е извършена реставрация и консервация с европейско финансиране и това е една от най-добре поддържаните крепости в България.

Червен е византийска крепост, изградена през VI в. по нареждане на император Юстиниан, за да спре набезите на славянските племена. Мястото обаче е било обитавано от траките още от края на Бронзовата и началото на Ранножелязната епохи, но през втората половина на ІV в. и през V в. цяла Мизия и Тракия опустяват заради нападенията на хуните под предводителството на Атила. По време на Второто българско царство Червен се превръща в един от основните военни центрове и се откроява сред останали градове в Поломието, а през 1235 г. става седалище на Червенската митрополия. Израства като голямо търговско-занаятчийско средище с развити железодобив, железообработване, златарство, строителни, художествени и други занаяти. Особеностите на терена оформили две части на крепостта: цитаделата била разположена на най-труднодостъпното място на рида в границите на старата византийска крепост, а същинският град се простирал западно от нея. Напълно запазена е крепостна кула от XIV в., а при разкопки са разкрити крепостни стени, два подземни водоснабдителни прохода, 13 църкви, обществено-административни сгради, много жилища и значими археологически находки.

Крепостта Асара край Звездел е строена през XI-XII в. върху праисторическо скално светилище с гробница. Намира се на възвишение със скали с ниши с причудлива форма и малки естествени, но дооформени от човешка ръка пещери. На места могат да се видят изсечени стъпала. На самия връх, конструктивно свързани със скалите, се намират останките от две кули, зидани с ломени камъни, споени с бял хоросан. Служила е за охрана на рудник, в който се е добивало злато и сребро. По време на разкопки тук е открита уникална икона от XI в. с основа от еленова кост, върху която са монтирани медальони с образи на светци с обкови от злато и сребро и ажурни инкрустации.

Бузово кале е ранновизантийска крепост от V-VI в., контролирала долината на р. Тунджа и предпазвала Казанлъшкото поле от атаки от юг. Крепостта има форма на неправилен четириъгълник и е обграждала пространство от 17 дка, зидарията е от ломени камъни, споени с бял хоросан, смесен с парчета от тухли, като крепостните стени са били умело свързали със скалните масиви, но днес са почти напълно разрушени. Според една легенда при османската инвазия Бузово кале също бива обсадена, като населението от околността се скрило в нея. Управител на крепостта бил Буз войвода, който 7 месеца отбивал атаките, докато Али паша не пленил едно дете и научил къде е изходът на тунела, чрез който защитниците се снабдявали с вода и храна.

Крепостта Мадара, наричана още Матора, строена през VI в., е била част от цяла верига отбранителни съоръжения, описани от византийския писател Прокопий, и вероятно е била обитавана само от гарнизона си. Кан Аспарух възстановил и разширил предходните строежи, като стените били подсилени с ломени камъни и иззидани на по-голяма височина. Местоположението на крепостта й осигурявало чудесна видимост и тя служела за охрана на пътя към Плиска, като от нея се приемали и изпращали сигнали със запалени огньове до близки и далечни укрепления, съставляващи защитната система на столицата. Има форма на неправилен триъгълник с порта откъм северната страна, а до нея се стига по 386 стъпала. Просъществувала до 1388 г., когато била превзета от турците.

Турската крепост Меджиди табия е строена в периода 1841-1853 г. поради възникналата необходимост от допълнително укрепяване на крайдунавските градове, когато реката се утвърдила като естествена граница на империята. Наречена е на султан Абдул Меджид, който я посетил по време на изграждането й. Това е най-запазеният форт от отбранителната система на Османската империя останал по нашите земи. Той има формата на шестоъгълник и достига до 8 м. височина. Използван е по време на Кримската война (1853-1856 г.), когато издържа едномесечна руска обсада, както и при Руско-турската война (1877-1878 г.).

Крепостта Калиакра е разположена на дълъг и тесен нос със стръмен бряг с отвесни скали и  височина от около 70 м., което обяснява защо тук са съществували укрепления още от древни времена. Най-ранните поселения датират от IV в. пр. Хр., когато областта била населявана от тракийското племе тиризи, дали й името Тиризис. Според античния географ Страбон тук е била столицата на цар Лизимах, един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия, който криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени от походите срещу Персия. През елинистичната и римската епохи крепостта е разширена и към нея се добавят нови стени и кули и през V-VI в. (под името Акре Кастелиум или просто Акра) става един от 15-те града на провинция Скития и придобива значението на укрепено ядро срещу прииждащите варварски племена. Най-голям разцвет изживява през втората половина на XIV в., когато е столица на Карвунското княжество на владетелите Балик и Добротица – едно от последните български владения, които падат под османско робство. Тогава според легенда 40 български девойки завързали косите си една за друга и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на поробителите. Една от тях била Калиакра, на която е кръстен носът.

Към част 7: „Древни градове в България“