На изток – в нощ, на запад – в ден – част 8: Републиканци

Това е историята на 5-месечното ми пътешествие из Турция, Грузия, Република Абхазия, Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах и Иран.

Към „Част 7: Кавказци“

След 2 седмици на приятна натоварваща „ваканция“ – трекинг и изкачване на 5-хилядник с приятелката ми – отново бях сам по Пътя и така щеше да си остане до края на пътешествието, когато и да настъпеше той. Повече „гости“ не очаквах. Подадох документи за иранска виза, а вече бях получих и разрешително писмо да посетя Република Абхазия. Имаше още няколко дни, докато то влезе в сила, и използвах времето, за да запълня пропуските в обиколката на Грузия.

Първата ми спирка беше Гори. Този иначе безличен град си беше спечелил световна слава с факта, че беше родното място на Сталин. В центъра му под голям навес беше запазена малката дървена къщичка, където беше роден и живял до 4-годишна възраст „руският Хитлер“. В близост се извисяваше снагата на масивен двуетажен музей, пълен с негови артефакти. Беше запазен дори личният му вагон. Това се оказа най-скъпият музей в Грузия (10 лари). Не сметнах за нужно да го посетя, не вярвах да получа отговор на въпроса защо точно от тук се беше пръкнало това чудовище.

Един от проблемите, с които трябва да се справям като пътешественик, е, че вече съм видял толкова много сътворени от човека чудеса – храмове, замъци, гробници, дворци, … – че съм се преситил и разглезил. Пример за това беше пещерният град Уплисцихе – интересно място, което можеше да бъде и повече, ако не го сравнявах с Кападокия, Петра и дори другия (по-голям) грузински обект Вардзия. Все пак природата (особено планините) продължават да ме впечатляват.

Археологическият обект на Вани се изчерпваше с няколко основи на сгради, но, като един от главните центрове на Древна Колхида, мястото беше с огромно историческо значение и така наситено с легенди, че на моето въображение това му беше напълно достатъчно, за да си изгради доста по-пълна картина. Както е написал поетът:

„Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.“

В околностите на Мартвили попаднах на най-услужливите полицаи в света. Сами спираха и ми предлагаха да ме повозят. Стигаха до края на района си и се обаждаха на колеги да дойдат да ме вземат. Веднъж така си ме предаваха 4 различни коли, а общата бройка на различните патрулки, в които попътувах, беше 7. Дори изкарах една нощ в оградения парк пред участъка в града, като ме пуснаха да използвам и тоалетната им. Симпатяги!

Каньонът Мартвили ми се видя леко прехвален, цялата изградена еко-пътека беше има-няма 500 м. с няколко наблюдателни площадки по нея.  Все пак беше приятно място – тесен, врязан 20-30 м. в скалите каньон, през който течеше вода с млечнозелен цвят. Имаше и няколко водопадчета.

Отне ми известно време да осъзная, че главната атракция на Окаце не беше самият каньон, а металната пътека, която контуреше по стената му, като в дълги участъци висеше във въздуха на метални подпори. Тя завършваше с издадена напред, увиснала във въздуха метална платформа. Иначе каньонът беше сравнително дълбок, но не можеше да се похвали с кой знае каква красота – стените му бяха раздалечени и обрасли с буйна растителност, а по дъното му църцореше малка рекичка.

Според мъжа, който ме откара до там, водопадът Кинчха беше най-високият в Кавказ. Не съм убеден в това твърдение, но мястото определено си струваше разходката – висок водопад от два пада, с много приятна тераса между тях, където се изкъпах заедно с многобройните местни.

Пещерата на Прометей имаше немалко скални образувания – сталактити, сталакмити, сталактони, драперии, но това, което правеше мястото наистина специално, беше осветлението. Чудесно свършена работа: мека светлина в пъстри цветове – сини, червени, лилави, зелени, жълти, – които създаваха условия за грабващи кадри. За няма и час направих толкова снимки, колкото обикновено за няколко дни.

Природният парк Сатаплия включваше навес, под който имаше скала със запазени отпечатъци от стъпките на динозаври. Имаше и няколко пластмасови макета на въпросните влечуги. Пещерата тук бледнееше пред Прометеевата и си беше направо разочарование – сравнително къса, без много образувания и с лошо осветление. Но пък отвън имаше кратка еко-пътека из една от малкото запазени Колхиски гори.

На грузинско-абхазката граница се запознах с екип на EUMM. Единият от тях се оказа българин, при това адаш. Те изразиха скептицизъм относно безпроблемното ми пресичане в автономната република, но той не се оправда, документите ми бяха изрядни. В последствие доста от местните, с които говорих, също се изненадаха, че бях влязъл през Грузия.

Още с пресичането в Република Абхазия правеха впечатление многобройните полуразрушени сгради. Това си имаше логично обяснение – стотиците хиляди изселени етнически грузинци. Първият ми стоп в страната беше особено стресиращ. Шофьорът настояваше да му платя, но аз отказах. Поиска да му дам златното си синджирче или фотоапарата и заяви:

• На следващото кръстовище ще свия надясно, но няма да спра. Ще те закарам в гората, ще те обера, ще те убия и ще те заровя, където никой няма да те намери! Не знаеш ли, че такива неща често се случват тук?

Нарежда така в продължение на половин час преди да обърне плочата:

• Виж какво, шегувах се, не съм такъв човек. Виж ми ръцете – ръце на работник. Може да спиш довечера вкъщи, ако искаш.

Чак толкова отчаян не бях.

Из столицата Сукуми се усещаше занемареност – тротоарите бяха разбити и тънеха в кал, носеха се облаци прахоляк. Единствено дългия чакълест плаж и многото паркове спасяваха града от пълна грозота. По мое мнение абхазците бяха загубили от отцепването си от Грузия, която уверено крачеше към Европейския съюз, докато Абхазия най-много да се надяваше да бъде анексирана от Русия. И без това вероятно над 99% от всички посетители в страната бяха руснаци, аз поне друга реч не чух.

Новий Афон беше значително по-приятно градче – с голям, поддържан, крайбрежен парк и езерце с водни колела а ла Клептуза, имаше също и малък изкуствен водопад, а от разположената на един хълм крепост Анакопиа се виждане едва ли не цяла Абхазия.

Новоафонската пещера безспорно беше най-голямата забележителност в страната. На касите ме посрещна опашка от над 100 човека, а още на обяд свършиха билетите за целия ден, а имаше групи през 15 мин. Пещерата впечатляваше с размерите си, но беше сравнително бедна откъм скални формирования. За сметка на това малкото съществуващи бяха особено интересни и красиви. За пръв път виждах червени сталакмити – бяха осветени така майсторски, че в тъмното приличаха на кървави фалоси, – а т. нар. “Водопад” изглеждаше точно като такъв – 20 м. дълъг и 5-6 м. широк изкрящо бял сталактит.

Огромните златни куполи на Новоафонския манастир блестяха като малки слънца. Главната църква вътре беше красиво изографисана и пълна с народ. Бях уцелил празника на манастира.

Гагра се славеше като най-големия курорт в страната, но не впечатляваше с нищо. Имаше дълъг чакълест плаж от една страна и обрасли в тучна растителност хълмове от друга, но иначе си беше чист курорт от селски тип – нещо като нашия Китен, но без пясъка и чалгата. В това нямаше нищо лошо, но не беше достатъчно да ме задържи тук.

Така приключи престоят ми в Република Абхазия. Бях го планирал малко по-дълъг, но визата ми беше започнала да тече от датата, която бях заявил, а не от влизането ми в страната. Последва бързо стопиране до границата, гостуване на адаша в Зугдини и през Тбилиси отново до Армения. Вече имах виза за Иран и се отправях натам.

Към част 9: „От Арагац по-високо нема“