Животът е в подробностите
Това е разказ за разходката ми до вр. Голяма Сютка (2168 м.), третият по височина връх в Родопите, и вр. Малка Сютка (2078 м.) и за споходилите ме мисли по време на този преход.
– Гледай да не окъсняваш, че в района има доста вълци и 7-8 мечки!
Това са последните думи, които чувам преди да хвана по пътеката. Човекът го казва от загриженост и предпочитам да не го смущавам с факта, че ще палаткувам някъде в района. Все пак, който го е страх от мечки, да не ходи в гората.
След като в последните няколко години направих немалко преходи из планините на Азия, Африка и Южна Америка, реших, че е крайно време да поопозная и тези, намиращи се на територията на родния ми град, започвайки с Баташката планина и вр. Голяма Сютка.
За целта ставам още по тъмно и моля баща ми да ме откара до гарата. Има редовни автобуси от Пазарджик до Велинград, които изминават разстоянието за час, но аз съм фен на БДЖ. Винаги можеш да разчиташ на тях да ти направят живота по-интересен.
Купувам си билет. Това ще се окажат единствените пари, които ще изхарча до връщането ми в града утре вечер. Някои хора смятат, че ходенето на планина е скъпо занимание. Така си е – 2.25 лв. (с карта за 50% намаление) не са малко пари, в София почти ще ти стигнат за едно кафе.
Родните железници не ме разочароват и този път. Бързият влак от Пловдив се движи с 45 мин. закъснение, но това е нормално – Пловдив е много, много далече, на цели 30 мин. с въпросния влак. Един от пасажерите ми обяснява, че не успели да намерят навреме локомотив. Така де, железничарите от къде да знаят, че ще им трябва, досега явно са пускали вагоните на самоход. Добрата новина е, че теснолинейката щяла да изчака. На нея това й е работата – да чака.
Влакът пристига с учудваща точност в своето закъснение и взема безпроблемно 20-те мин. до Септември. Прехвърлям се на теснолинейката. Ще се возя на нея за пръв път от сигурно 15 години, макар иначе да съм редовен клиент на БДЖ. Както вече казах – фен съм им.
Едва сме потеглили и спираме на Варвара. Линията натам е еднопосочна и поради натрупаното закъснение ще трябва да изчакаме половин час за разминаване. Една от жените в купето негодува, но кондукторът й отвръща:
– Спокойно, няма да се плашиш!
Аз лично съм спокоен. Нали съм тръгнал на преход – нося си вода, храна и книга. Мога да чакам вечно.
В началото пейзажът е пъстър. За разлика от Стара планина и софийско, тук дърветата все още не са захвърлили есенните си одежди. След това навлизаме в зоната на иглолистните гори, а пък те са си зелени. Целогодишно. Скука!
Пристигам във Велинград в 11:15 ч. Всичко общо ми е отнело над 3:30 ч. Мда, май трябваше да си хвана автобуса, ама тази пуста любов към БДЖ! Винаги можеш да разчиташ на него да ти направи живота по-интересен. А „suspense“-ът вече е на лице – чака ме дълъг път с много изкачване при кратък късноесенен ден. Достигането по светло до Голяма Сютка е вече леко съмнително. Поне имам GPS-трак до горе, успокоявам се аз.
Това не се оказва толкова полезно. Едва напускам асфалта и имам проблем с намирането на пътеката. Поправящият вилата си човек ми дава подробни инструкции:
– Издрапваш някак до билото и после си само нагоре – след това добавя загрижено – Гледай да не окъсняваш, че в района има доста вълци и 7-8 мечки!
– Ъхм – измрънквам аз и премълчавам факта, че смятам да палаткувам на Голяма Сютка, … ако го достигна.
Той е последният човек, който виждам за следващите 2 дни – предимството да ходиш на планина, докато другите работят, при това в късна есен и нестабилно време. А и вероятно това е най-малко посещаваният регион в страната с върхове над 2000 м. От туристи, де, бързо се убеждавам, че с ловците не е така. След няма и час ходене виждам първото чакало, а до края на деня бройката им достига 5. Още повече се радвам, че не съм тук през уикенда, както е открит ловният сезон, щях да се чувствам като пушечно месо.
Много скоро осъзнавам заблудата си, че просто ще следвам един черен път до върха. Не ме разбирайте погрешно – проблемът не е липсата на черни пътища, а тяхното изобилие. При това нито един не е точно по наличния GPS-трак, който става за ориентир, но не за навигация. И да има идеална траектория, аз не успявам да я уцеля. Разклоненията, които хващам, неминуемо свършват насред нищото – тъпа дървосекаческа история. Не знам доколко са законни, но местата на дърводобив са многобройни – стари или скорошни, оставили след себе си тъжните пънове на мъртви дървета.
Гората тук е рядка, липсват ужасните клек и хвойна, правещи преминаването на някои части на Рила и Пирин тегава работа. Тръгвам директно към билото и излизам на друг коларски път, който ме отвежда още няколко километра натам. После ситуацията се повтаря. Както казах – пътища бол.
Денят напредва, времето вече не е толкова слънчево и топло, излезлият вятър хапе злобно голите ми ръце. Игнорирам го известно време, после слагам полар. Без другар за раздумка и без фото-паузи (то какво да й снимаш на тази гора) поддържам добро темпо, но денивелацията е сериозна, а любимото ми БДЖ направи нещата интересни.
Приказките за мечки и вълци все пак са заседнали в мозъка ми. Преценявам изпречилите ми се дърварски колиби и ловни вишки като потенциални места за подслон, но отхвърлям идеята. Не съм ходил достатъчно, за да приключа деня още сега.
Поредната задънена отбивка ме довежда до къщичката на Баба Яга. От далече чакалото наистина изглежда като такава. Кацнало е на 6 издигащи се на 15-20 м. във въздуха подпори, свързани с напречни греди. Изкачвам се до горе от любопитство. Поривите на вятъра се усилват. Краката ми треперят в такт с разтрисането на конструкцията. Нямам страх от високо, но единственото, което може да ме накара да остана по-дълго тук, е отдолу наистина да мине мечка.
Най-накрая хващам „правия“ билен път. Тъкмо навреме – смрачава се и пада мъгла. Пред мен върви един звяр. Грациозно пристъпва и размахва опашка. Ускорявам крачка, той също. Дистанцията се запазва известно време. Подтичвам. Гадината усеща, че я настигам, и скача в храстите. За пръв път в живота си виждам дива котка в естествената й среда, но така и не успявам да направя свестен кадър и да осмисля този ден.
Достигам вр. Голяма Сютка (2186 м.) по здрач. Изразът „падна мрак“ е доста глупав. Достатъчно е да изкарате една вечер навън и ще забележите, че мракът не пада, напротив – той се издига. През целия ден се спотайва в храсталаците и дупките и само чака момента, когато слънцето ще се скрие зад хоризонта, за да изпълзи и обхване в лапите си земята. След това протяга ръце към небето.
Не обичам тъмнината. Правя 2 снимки и преценявам вариантите за нощувка. Планът ми беше да палаткувам под навеса, но ми се предоставя и друга възможност. Не умувам много. Вятърът набира сила, скоро ще завали. Ако трябва да се опиша с една дума на английски, тя ще бъде „chancer“. На роден език най-близкият еквивалент е опортюнист, но се губят някои нюанси.
Хората са ми паркирали камион, защо да не го използвам?! Влизам в кабината на Zil-а и накисвам канче с овесени ядки. Използвам времето да навлека върху себе си всички дрехи. Забравил съм да си взема лъжица, затова издялквам такава от една клечка. Докато се храня, преглеждам статистиката на GPS-a – 20 км. с 1660 м. изкачване за малко под 6 часа. Не е зле.
Утре ще се изкача до вр. Малка Сютка и ще измина още 25 км. до достигането до асфалта, ще видя за пръв път красивия язовир Голям Беглик, а упоритият кротък, но напоителен дъждец и прогнозата за проливен такъв и ураганни ветрове ще ме откажат от преход до и нощуване на вр. Баташки снежник. Вместо това ще хвана стоп при възрастен рибар от Доспат, който надълго и нашироко ще ми обяснява тънкостите на занаята, а аз ще го шокирам със своята профанност:
– Никога не съм разбирал риболова – да седиш с часове и да чакаш да клъвне.
Но това ще е утре. Сега се мушвам в чувала, изтягам се на седалките, пускам си филмче и се радвам на затоплящата се кабина. Защото животът е в подробностите, а човек трябва да е благодарен за малките неща.
Лека нощ!