Техниката на сърфиста – част 1: Край Рио де ла Плата

“Техниката на сърфиста” е разказ за 5-месечната ми обиколката ми из Южна Америка – Аржентина, Уругвай, Перу, Боливия, Еквадор и Колумбия.

На 19-ти май, две години и половина след старта на първото ми голямо пътешествие из Южна Америка, отново се озовах на летището в Буенос Айрес, Аржентина. Приликите между двете обаче се изчерпваха само с еднаквата начална точка. Този път нямаше да се отправя на юг, а на север. При това пристигах с еднопосочен билет, без идея кога и от къде ще се прибера вкъщи. Най-съществената разлика обаче беше, че сега Татяна не ме придружаваше. Можех да разчитам единствено на себе си, раниците с 30 кг. екипировка (почти 50% от личното ми тегло) и събуждащите се познания по испански, натрупани предния път. Без план, без резервации, без придружител, без времево ограничение, оставяйки събитията да чертаят маршрута ми. Бяхме само аз, моите демони и пътят. Експедиция „Техниката на сърфиста“* беше започнала.

* Техниката на сърфиста: Вълните са тези, които чертаят пътя, а не намерението ни къде искаме да отидем.

До сега не асоциирах есента с Южна Америка, но небето беше мрачно, а листата на дърветата окапваха. „Зимата идва!“

П.С. Започнах да чета “Сбогом, лято” на Бредбъри

Задържах се в Буенос Айрес 2 дни, колкото да посвикна с часовата разлика и да обменя долари на черния пазар. След приятно 3-часово пътуване с ферибот по Рио де ла Плата от „О, Тигре*, Тигре,…“ се озовах на непозната територия – Уругвай.

*Тигре – предградие на Буенос Айрес

След няколко дни, преминали в пътуване на стоп и посещение на включения в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство град Колониа дел Сакраменто и столицата Монтевидео, стигнах до заключението, че май наистина няма нищо интересно за разглеждане в тази страна. За това ми повлия и една неприятна случка, при която „подарих“ 70 USD на един уругваец от италиански произход, двойник на Робърт де Ниро.

След дългата българска зима депресията на южноамериканската есен ми дойде в повече и реших да не се занимавам с глупости и да хващам бързо към тропиците. Но “бързо” е относително понятие, когато пътуваш на стоп.

П.С. Местните твърдяха, че е студено, но това не ме спря за сбогом да се потопя в Рио Уругвай.

За пръв път след двуседмично пътуване усетих тръпката – бях напуснал скучната пампа и стъпих на т. нар. „gringo trail“. Както се казваше в една реклама: „Най-доброто предстои“.

П.С. Хей, Рута 40, стари мой приялетлю, липсваше ми! 😀

Тъй като ми беше по път, а пък и съм фен на археологическите разкопки, посетих пред-испанската пукара Килмес – най-обширните запазени руини в Аржентина. На мнозина те биха се сторили скучни и безинтересни, но си заслужаваха дори само заради разходката по околните хълмове и открилите се от тях гледки.

Заработих първата си надница в Новия свят – 400 аржентински песо за 3:30 часа работа като асистент-земемер. След това наблюдавах хубав залез и не толкова хубав изгрев в симпатичната Кебрада де лас Кончас. Мда, животът на пътешествениците не е лек.

При обиколката ни из Патагония, преминалите през Северна Аржентина пътешественици често ни съветваха да отидем в Кафаяте, защото пейзажът там бил невероятно красив. Виждайки го сега на живо, можех да го оценя и сам. Все пак щях да съм много по-впечатлен, ако половин година по-рано не бяхме бродили из Кападокия.

Garganta del Diablo или Дяволското гърло се оказа едно много популярно в световен мащаб наименование – пещера в България, част от водопадите Игуасу, ждрело в Чили, близо до Сан Педро де Атакама и каньон в Кебрада де лас Кончас. Това развинтеното въображение си е дяволска работа.

Третата по големина солна равнина в света – Салинас Грандес, въобще не можеше да се сравнява по красота с най-голямата такава – Салар де Уюни, най-вече поради липсата на тънък слой вода, който да я превърне в огромно, естествено огледало.

Издигащият се над селцето Пурмамарка Серо де Сиете Колорес (Хълм на седемте цвята) беше истинска какафония от цветове и напълно заслужаваше името си.

Последните ми два дни в Аржентина бяха динамични. Взех боливийска виза, гледах залез над Салинас Грандес и изгрев над фантастичния Хълм на седемте цвята, пресякох Тропика на Козирога и нощувах на 2960 м.н.в. в симпатичното кечуа градче Умауака на един стоп разстояние от границата. Кордилерите ме очакваха!

П.С. Не плачи за мен Аржентина…

Към част 2: „През Кордилерите“