“Случайност? Едва ли!” – част 2

Разказ за петдневното ми вело приключение из малко познатата и мистична Сакар планина. В тази част посещавам древния град Кабиле и тракийските светилища Зайчи връх, Маркова трапеза и Халката край село Глушник.

Върни се към Част 1

GPS-ът ми подсказва, че в Ямбол има крепост. Не съм чувал за такава, но отивам да я проверя. Оказва се, че в Ямбол е имало крепост. Съборили я, за да построят гимназия. Това, което с известни усилия успявам да намеря сега, е едва подаващ се над земята зид с дължина 5-6 м.

Следваща спирка – древният град Кабиле. Връзвам колелото пред сградата на музея, плащам си входа, правя бърза обиколка на експозицията вътре и се отправям към по-интересната за мен част – разкопките. Обектът явно е благоустроен с евро-фондове – извършените консервационни дейности си личат, но без да е прекалявано, както на някой други места в България, тук-там са сложени информационни табели, изградени са панорамна площадка и пешеходни алеи, като едната е напълно ненужно задигната на подпори във въздуха. Трябва да се усвояват тези средства! Прави ми приятно впечатление, че и в момента текат активни археологически разкопки, съдейки по видимата им възраст – от група студенти по археология, каращи задължителната си практика.

Археологическият резерват Кабиле заема огромна площ, из която са разхвърляни основите на многобройни постройки от римски военен лагер и християнски култови сгради – защитна стена, източната и западната порти, бараки, агората, базилики, баня, …

Бродя без да бързам, потопен в хилядолетна история. Други двама туриста се завъртат за 10 мин. и си заминават. Превръщам се в призрак, който се лута безцелно из далечното минало. От небето се сипе огън и жупел. Дори студентите са се прибрали за почивка. Съжалявам, че съм оставил бутилката с вода с раницата ми в музея.

Внезапно пред мен изскача заек и със смешни подскоци се стрелва към прикритието на съседните камъни. Отправям се към близкия хълм, явно неслучайно носещ името Зайчи връх. Горе се намират останките от тракийско скално светилище. Мястото е само за маниаци като мен – с известно усилие успявам да различа по скалите няколко изкуствени изсичания, … май. Според учените това са две пресичащи се на кръст траншеи, които са били използвани за астрономически наблюдения. Добро място са подбрали – от този самотен хълм се открива чудесна гледка към нагрятата като пещ Горнотракийска низина.

Връщам се в музея при багажа ми на ръба на топлинния удар. Изминал е час и половина и служителките са имали време да го обсъдят. Едната се приближава към мен:

• Възхищаваме се, че си тръгнал да обикаляш с колело красотите на България. И то сам! Вземи! – казва и ми връща парите от билета – Купи си вода и се почерпи нещо!

Пробвам да откажа, но тя ми ги бута в ръцете:

• Вземи ги, това е от нас тримата!

Хм, когато си платих, не ми бяха издали билет. Така погледнато, наистина беше лично от тях тримата. Става ми неудобно и мило едновременно. Бях чел някъде, че дори по-важно от това да умееш да даваш, е да умееш да получаваш.

Преди да потегля питам как да стигна до съседното село Чокоба. Единственият мъж в групата ме засипва с инструкции:

• Най-кратко е по магистралата и след 5 км. хващаш отбивката за Крушаре. Моля те, не го прави! Това са луди хора, карат като ненормални, ще те размажат! Най-добре мини през Желю войвода и Камен.
• Ще си помисля – отвръщам неопределено аз. – Благодаря и довиждане!

Отвързвам дракона и поглеждам GPS-a. Доста съм окъснял вече и 30-те км. през околните села не ме привличат. Спирам се на трети вариант – стигане до желаната дестинация след само 10 км. по магистралата.

Да караш колело по автомагистрала Тракия може да е забранено (Забранено, забранено, колко да е забранено?), но определено не е толкова неприятно, колкото звучи. Трафикът профучава с бясна скорост, но пък цялата аварийна лента е само за мен. Доволен съм от решението си. Подминавам отбивката за Крушаре, а тази за Чокоба бързо наближава. Асфалтът е гладък и вдигам добра скорост въпреки дебелите планински гуми.

Задоволството ми трае кратко – усещам внезапно занасяне на задницата.

• Така става, като блееш! През какво ли минах сега? – хуля се аз и поглеждам назад, но не забелязвам нищо нередно.

Драконът обаче лети значително по-трудно и отново занася. Осенява ме прозрение. Спирам и тествам задната гума.

• Мамка му! Точно на магистралата ли трябваше да спукам гума!? – ядосвам се на късмета си.

Нося резервна, но съм сменял гума само 2-3 пъти в живота си и не съм сигурен, че ще се справя. При това никога на това колело, то дори не е мое.

• Поне отбивката ми е близо – успокоявам се аз и започвам да бутам.

Греда! Не било отбивка, а надлез, при това прилежно отделен с телена мрежа, точно заради такива като мен. Започвам да проклинам глупостта си и пропусната отбивка към Крушаре. Първата ми идея е да прескоча. Дори не пробвам. Това упражнение би било достатъчно трудно само по себе си, какво остава да прехвърлям велосипед през двуметрова ограда. Минава ми мисълта да сменя гумата тук, но да се разхвърлям на магистралата ми се струва самоубийствено, пък и се надявам някой друг да свърши тази работа. Продължавам с надеждата да намеря пролука. Въобще не ми изглежда невероятно, всички знаем колко издържат ремонтираните улици у нас. Същото важи и за оградите към тях.

Не стигам далеч. Само няколко метра след надлеза забелязвам, че мрежата минава над канавка. Радвам се, че скоро не е валяло. Преминавам лесно, но за колелото е нужно прилагането на 2-3 асани. Вече е безопасно, но гума не възнамерявам да сменям. Бутам – центърът на Чокоба е близо.

Часът е едва 3 следобяд, но намиращите се пред хоремага/кръчмата мъже отдавна са вързали кънките и думите им идват трудно. Аз обаче съм трениран – разбирал съм се с хора на какви ли не езици без да знам и дума на тях, та с местните пияници ли няма да се разбера. Присъдата е следната: тракийското светилище е „не втората, а третата пресечка вдясно и само направо“, а гумата ще си я сменям аз, защото „тук гумаджийница няма“.

Провеждам един разговор с Крум, но той е по-скоро за кураж. То било лесна работа! As easy as pie and as simple as cake. Горд съм със себе си и съжалявам, че в това умряло село няма кой да се диви на уменията ми.

Скалното тракийско светилище край село Чокоба наподобява това от Зайчи връх – едва забележими изсичания в скалите на невисока тревиста пъпка, предлагаща учудващо добра панорама. Големи звездобройци са били това траките!

Информацията за обекта е малко противоречива – местните му казват Острия камък, а в интернет се популяризира по-закачливото „Маркова трапеза“, тъй като според някаква легенда изсечените по мегалитния жертвеник ями и улеи са следи от кучето, гегата и солницата на Крали Марко. Това ме подсеща за обяснението за произхода на името на софийския квартал Подуяне, но няма да задълбавам, за да не изгубя детската аудитория.

Минава 17:00 ч. и 60 км. до Елхово ми се струват непосилна задача. Дори в разгара на лятото слънцето не грее денонощно, а и нямам друга резервна гума. Сливен пък е някак прекалено близо (20 км.), затова решавам да завъртя през пропуснатите преди села Камен и Желю войвода по път към поредното светилище – този пък край село Глушник. Приятен участък – междуселските пътища са безлюдни асфалтови бразди през натежали от слънчогледови пити ниви. Идилията се нарушава от мръсотията в почти изцяло циганските села.

Сведенията за повечето от тракийските светилища по нашите земи – моята нова страст – са схематични, а GPS-координатите, където ги има – приблизителни. Затова, колкото и да не обичам, се допитвам до местните. Попадам на правилния човек – дядо на трактор в лозов масив:

• Халката търсиш, така ли? Тя се вижда от тук. Ела да ти я покажа.

Пръстът му се насочва като стрелка на компас към ясноразличима група скали по средата на един склон. Друго си е да знаеш къде точно да отидеш!

• А какво ще правиш там?
• Прочетох, че била интересна.
• Да не копаеш за злато, ей! – предупреждава ме той на сбогуване.

Пресичам едно пресъхнало дере и бутам колелото през поляна, осеяна с тръни, преди да го вържа под едно дърво. Заблудата ми, че този път ще си спестя лутането, бързо изчезва. Дядото ме насочи насам, моето описание съвпада – „в южното подножие на възвишението Чуката, източно от с. Глушник, на около 30 м. над Тракийската низина“, – различавам издълбания в съседните скали „трон“, но централният елемент в комплекса – изкуствено пробита елипсовидна дупка, наречена „Халката“ – лисва. Изкачвам се още няколкостотин метра до върха на хълма. Nada! Nichts! Но пък каква панорама! При това е онова време от денонощието, което фотографите наричат с умиление „златния час“. Едно не може да им се отрече на траките – били са ценители на красивата природа и обзорните гледки! Ако си носех палатка, мястото за нощуване щеше да е ясно.

Имам челник, но предпочитам да не се движа по тъмно по оживен междуградски път и натискам здраво педалите. На пешеходната в Сливен спирам, за да проуча в интернет местата за спане. Ха, Ивановата къща! Подобаващ завършек за този първи ден! Звъня, за да съм сигурен, че имат свободни места, и тръгвам да я търся. Брех, днес няма особен успех в това отношение! Обаждам се отново за инструкции. Мда, трудно щях да я намеря, … тя не била в Сливен, а в Твърдица. Е, при това положение и Къща Нико ще свърши работа.

Душ и просване на леглото. Наближава полунощ и нямам сили дори за вечеря. Само проверявам GPS-а. Заспалият ми ум не проумява как 30-те км. между Ямбол и Сливен са се разтегнали до 90.

Продължи към Част 3