“Случайност? Едва ли!” – част 5

Разказ за петдневното ми вело приключение из малко познатата и мистична Сакар планина. В тази част посещавам скалните църкви край село Маточина  и село Михалич, крепостта Букелон, вр. Вишеград и тракийските долмени край село Сакарци.

Върни се към Част 4

В 07:00 ч. утрото е свежо. Колоезденето можело да бъде и удоволствие, а не постоянно надлъгване с обезводняването и топлинния удар.

            Последната част от 50-те км. до Маточина са буквално през ниви, къде с път, къде без. Дори GPS-ът не е особено ефективен, въпреки това след 3 ч. съм пред скалната църква. Нищо особено сама по себе си – правоъгълна дупка в скалата, – но е била изсечена само с помощта на ръчни инструменти през X в., когато имало възраждане на аскетизма в християнството. Браво, чудесно са се справили, мястото е идеално за отмора от настъпващия навън пек!

         На извисяващ се от другата страна на селото хълм още от километри се забелязват останките на крепостта Букелон. Минавам през центъра и забелязвам дядо, който тъкмо се прибира вкъщи. Моля го за вода и се осведомявам:

• Колко човека живеете в това село? Изглежда много безлюдно.
• 19 останахме.

От тук до прословутата стена по границата с Турция няма и 1 км. по права линия и дядото ме  поучава:

• До крепостта няма проблем, ама да не отидеш нагоре! Има камери, после граничарите идват и се карат.

Чувствам се като в онази книга на Зелазни, „Джак, чието име чуваха сенките“. Сякаш самото им споменаването ги е повикало. Граничарите пристигат, точно когато достигам крепостта. Разочаровам ги:

• Документите ми останаха долу при колелото. Да слезем да ви ги покажа?
• Не, няма проблем. Разглеждай си, снимай, но да не тръгнеш нагоре, че ще трябва да идваме да те прибираме!

Единият, по-възрастният, е с такава физика, че ме кара да се зачудя защо служителите на полицията, пък била тя и гранична, не минават някакви тестове за физическа подготовка. Междувременно по-младият ме изненадва с въпроса си:

• Видя ли и другата скална църква?
• Ама има и втора ли?
• Да, край село Михалич.
• Ааа, знам я, натам съм се отправил.

Целта ми не е далече, но жегата отново е достигнала сахарски пропорции. Очаквам всеки момент асфалтът да се разтопи и да ме погълне.

В Сладум продавачката в местния хоремаг тъкмо заключва вратата, за да се отдаде на сиеста. Отваря отново, зареждам с хляб и кашкавал и се мятам на първата сянка да се подкрепя.

Църквата край Михалич също е скална и датира от X в., но горе-долу с това се изчерпват приликите между двете. Тази е обявена за паметник на културата от национално значение и е единствената в страната с уникалната си триконхална форма, сякаш е градена от обикновен строителен материал.

Към Планиново пейзажът се променя и Сакар заприличва на истинска планина. Из въздухът се носи онзи дъх на бор, отделящ се, когато разположена на прекалено ниска надморска височина иглолистна гора е напечена от жарко следобедно слънце.

Малко преди въпросното село свивам вляво. Според GPS-а до първенеца на планината вр. Вишеград (856 м.) имам само 9 км. с 500 м. положителна денивелация – нищо работа. Движа се по път с каменна настилка, за който в интернет се твърди, че е древноримски. Нищо чудно. Като гледам в какво добро състояние е, едва ли е съвременен. Римските легионери обаче не са били велосипедисти. Камъните са наредени плътно един до друг, но не приличат на гладките софийски жълти павета, а всеки от тях е с различна големина. Натискам отчаяно педалите и сграбчвам кормилото като удавник сламка, но драконът ми подскача като обладан от самия Луцифер. Предната гума се забива в стърчащите камъни на настилката, които убиват цялата ми инерция и се надсмиват над усилията ми. Бъбреците ми а-ха да се откачат. Въпреки прохладата на околната гора по тялото ми се стичат вади пот и дрехите ми подгизват като свежо пране след програма без центрофуга. Само мирисът е различен. Спирам на всеки 500 м. и се просвам да почивам с изплезен език като пребито куче. В главата ми се загнездва идеята, че пътят е бил замислен като изтезание за велосипедисти.

Във финалния участък теренът заравнява и карането става възможно, радостта ми обаче е прибързана. Според картата ми се намирам на 20 вертикални метра под вр. Вишеград и на 200 м. от асфалтово шосе, но опирам в ограда с табела: „Военен обект. Влизането строго забранено!“. Стъкленото око на една камера ми намига с насмешка. Нямам сили дори да изпсувам. До тук ми отне 2 ч. По-бързо и значително по-лесно щеше да стане, ако бях бутал. Сядам и обмислям алтернативи. Orux ми подсказва за някакъв черен път, който заобикаля базата и излиза на асфалта от другата страна. Не се двоумя дълго. Връщането обратно не е опция.

Приключението тепърва започва. Пътят не е използван отдавна и е подобаващо обрасъл. Прекалено уморен съм, за да внимавам. Клони ме шибат през лицето, а шипки се опитват да ме придърпат в прегръдките си. По голите ми предмишници за процеждат струйки кръв. Опирам в брутално дере и за пръв, но не и за последен път се налага да бутам. Наклонът е такъв, че дори и пешком една издрапвам от другата страна.

Спасение! Ето го шосето към базата, спускащото се към Тополовград. Животът отново е хубав, а скоростта главоломна (до 50 км/ч според GPS-а ). Движа се в средата на тесния път, за да сека завоите. Ако на някой от тях ме засече насрещен автомобил, ще съм точно като мухата от онзи виц – последното нещо което ще мине през ума ми, ще е задникът ми.

И това спускане, като повечето хубави неща на света, е мимолетно. В случая се отказвам от него доброволно. Свивам вляво по един от многото земни пътища. Нали съм тръгнал за долмени. И трите са близо един до друг и ги намирам лесно. После решавам да продължа до Сакарци, което е доста по-близо от Тополовград. Да, но положението си такова таковата. Пътят е едновременно изровен от дъждовете и болезнено обрасъл с трънаци. Изисква концентрация и усилия. На няколко пъти аха да се преметна през кормилото.

Добирам се до Сакарци ни жив, ни умрял. Звъня на единствената къща за гости, която съм намерил в селото.

• Колко човека сте? А сам си. Не приемам гости днес, в Тополовград съм – вероятно доловя отчаянието ми, защото добавя – Покрай кметството надолу има още една вила, пробвай там.

Изненадва ме надписът на портата „Келтски клуб Армуда“. В двора има два басейна – нормален и детски. Около маса са насядали група хора и се забавляват. Празнуват рожден ден. Стряскат се от вида ми – прашен, мръсен, потен, изподран и пристъпващ с усилие. Собственичката Галя – едра българка – ми предоставя стая. Няма нито GSM покритие, нито wifi.

Събличам се и час и половина седя на леглото преди да събера сили да се изкъпя. После отивам за вечеря – пържени картофи и паниран кашкавал. Студената бира мазно смазва пресъхналото ми гърло.

Преди да си легна, споделям с Галя защо съм в региона.

• Попаднал си на правилното място – отговаря ми тя. – Ние сме келтски клуб и се интересуваме от историческото наследство в Сакар. Имам файл с GPS-координати на много обекти тук. Мога да ти го споделя, ако искаш.

Не е нужно да предлага два пъти. Случайност? Едва ли! Такива „съвпадения“ понякога ме карат да си мисля, че няма случайни неща. Хората намират това, което търсят, и привличат това, което излъчват.

Ясно е – оставам още една нощ тук, … ако на сутринта мога да ходя. Болката в сухожилията на бедрата ми е пронизваща. Вървя като с гипсирани крака и гримаснича на всяка крачка. Дали този път не преминах границата?

Статистиката за деня е показателна – 115 км. с 2250 м. изкачване и 2050 м. спускане – а тя дори не отчита the f*ck factor-а на терена и римския път.

Продължи към Част 6