През моите (контактни)лещи – част 7: Древни градове в България

Красотата на България в няколко снимки и изречения така, както съм я видял през моите (контактни)лещи. Тази част е посветена на нашите древни градове.

Към част 6: „Крепости в България“

Тази глава се явява продължение на предходната – Крепости, – тъй като мнозинството от населените места в древността са притежавали и защитни съоръжения – крепостни стени, цитадели, палисади, ровове, … – и обратното – около крепостите постепенно се е заселвало и цивилно население, търсещо закрила. Освен това голяма част от античните селища по нашите земи не са изчезнали внезапно, а са просъществували през Средновековието и постепенно са се превърнали в съвременни градове, в които хилядолетната им история е почти напълно заличена под тонове бетон.

Добър пример в подкрепа на горното твърдение е съвременна София, разположена върху територията на древен Сердонполис, създаден от тракийското племе серди още през бронзовата епоха (II хил. пр. Хр.). Той е превзет от римляните през 27 г. пр. Хр. от Марк Лициний Крас, при Марк Улпий Траян (98-117 г.) му е даден имперски статут на самоуправляващ се град, наречен на негово име Ултия Сердика, а в края на III в. става център на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия. Възходът на града не е случаен, той се явява пресечна точка на най-късия път от Европа към Азия с този от Балтийско към Егейско море, като дори е посещаван от императорите Галерий и Константин Велики, като вторият споделял: „Сердика е моят Рим“. През 809 г. кан Крум го присъединява към пределите на българската държава и той получава името Средец. Следват столетия с бурни събития: падане на града под византийска власт през 1018 г.,  преминаването през него на кръстоносните войски на император Фридрих I Барбароса през 1189 г., трайното му присъединяване към Второто българско царство от Иван Асен I през 1194 г. и превземането му от османците през 1382 г., за да се стигне до избирането му за столица на Третата българска държава на 3 април 1879 г. В наши дни обаче, историко-археологическия резерват „Сердика-Средец“ е едно от малкото места в София, където човек може да усети тези 4 хилядолетия история.

Съвременен Пловдив е смятан за най-стария град в Европа и сред шестте най-стари в света по непрекъснатост на обитаването, тъй като на територията му са открити неолитни селища от VI хил. пр. Хр. Първите укрепления на хълма Небет тепе възникват през 3800-3600 г. пр. Хр. и били известни като Евмолпия – по името на тракийския митичен герой и сподвижник на Орфей Евмолп. През 342 г. пр. Хр. Филип II Македонски прави града част от Македонската империя под името – Филипопол. Започва мащабно планово градоустройство и обществено строителство. През 46 г. градът е присъединен към Римската империя, става важен пункт на пътя Виа Милитарис, който тук се пресича с Виа Егнация, и е обявен за столица на провинция Тракия. През 836 г. Филипопол е завладян от българския владетел Маламир, но след век и половина византийците си връщат владението му. По-късно от тук минават кръстоносните походи и властта над града си оспорват Латинската империя и българските владетели, за да се стигне до 1364 г. и падането му под османска власт. Днес, въпреки че Пловдив се е разраснал драстично, централната му част е запазила своята пропита с драматична история атмосфера, а античният му театър е сред най-добре запазените в света и единствената такава сграда по българските земи.

Точно както и при Сердика, хората са били привлечени от топлите минерални извори на Хисаря от най-дълбока древност и мястото е било населявано още от VI хил. пр. Хр., а по-късно тук възниква и тракийско селище. Истинският разцвет на града обаче започва след включването му в Римската империя през 46 г., когато носел името Аугусте. В края на III в. е разрушен от готите, а възстановяването му се свързва с император Диоклециан, защото получил неговото име Диоклецианопол. Той бил изграден според всички изисквания на римското градоустройство – широки и прави улици, украсени със статуи на богове, мраморни бани, красиви дворци и вили за римската аристокрация, амфитеатър. Обграден бил с крепостната стена с височина до 11 м. и 44 защитни кули. Тя е една от най-добре съхранилите се подобни паметници не само в България, но и на Балканския полуостров!

Яйлата не е типично антично селище, а „пещерен град“ от 101 разположени на няколко нива естествени, но дооформени от човешка ръка пещери, датирани към V хил. пр. Хр. и използвани в продължение на хилядолетия. За това свидетелстват намерените каменни оръдия на труда, а в някои от скалните помещения са запазени уникални следи от прабългарско присъствие – изписани по стените рунически знаци. През ранновизантийския период (V – VI в.) те са служели за монашеска обител, т.нар. скални манастири. Издълбани в скалистото равнинно плато или в отвесните склонове са открити над 120 гробни съоръжения, групирани в три некропола. Гробниците са били фамилни и са функционирали продължително време, като някои от тях съдържали до 15 скелета. На територията на Яйлата има и скално светилище от подравнена площадка с правоъгълни, трапецовидни и овални плитки вдълбавания и линейни и ъглови издълбавания с различни размери, като главната ос е насочена към точката на зимното слънцестоене. На издигнато място, доминиращо над околния терен, през V в. е построена малка крепост. Стените й са с обща дължина 130 м. с фронт към сушата и с 4 плътни кули, всички те прецизно изградени от плътно прилепени един към друг дялани каменни блокове.

Плиска възниква скоро след историческата за българите победа над Византия през 681 г. и до 893 г. е първа столица на България, централна резиденция на българските владетели и най-многолюден град, един от най-големите и богати в Европа, направо гигантски за времето си с площ от 23.3 км². Той бил изграден насред поле, обградено от височини, явяващи се естествена преграда пред врага, и имал три отбранителни пояса. Първият бил дълбок земен ров, пълен с вода, който ограждал външния град, където живеели занаятчиите и селяните. Вторият бил от огромни каменни блокове, образуващи крепостна стена, висока 12 м. и с по 2 петоъгълни кули и порта от всяка страна. В центъра на вътрешния град било ханското селище, в което имало малка цитадела с мощни отбранителни стени, голям дворец и базилика. Първоначално дворецът в Плиска бил дървен, но по времето на кан Крум бил построен каменен, при това с внушителни размери – двуетажен и с площ над 500 м².

Преслав възниква през втората половина на IX в. като военен лагер с укрепен дворец и гарнизон. През 893 г. оттеглилият се от власт княз Борис I се завръща на трона, само за да осуети опита на първородния си син Владимир Расате за възстановяване на езичеството. На Всенароден събор в Преслав Борис I обявява третия си син Симеон за новия цар на българите, за единствен официален език в държавата е провъзгласен славянският, а столицата от Плиска се премества в Преслав – символичното ново начало в развитието на християнска България.Новият владетел подхваща мащабна строителна дейност, която бързо превръща втората българска столица в един от най-красивите и благоустроени градове на тогавашна Европа, достоен съперник дори на Константинипол. Конструкциите на портите, кулите и стените са подобни на тези в Плиска, но Преслав е в полите на Стара планина, което му осигурявало по-добра защита и контрол върху близките планински проходи. Външният град бил с площ от 3.5 км². и бил укрепен с белокаменни стени с височина 10 м. Във вътрешния град, също укрепен със стена, се намирал царският чертог, а също и „Златната църква”, уникален паметник на българската църковна архитектура.

Улпия Ескус е римски град, възникнал през I в., когато V Македонски легион бил настанен на територия, обитавана още от къснобронзовата епоха (XIII-XI в. пр. Хр.) и носеща името „Ескус на трибалите“, тъй като това било главното селище на трибалите. Първо бил изграден дървено-землен лагер, впоследствие и солидна каменна крепостна стена, а постепенно израснало и ветеранско селище. След победата на император Траян над даките през 106 г. Ескус получил статут на град-колония и прибавил към името си Улпия (бащата на императора се казвал Улпиус). Градът достигнал площ от 280 дка и изживял най-сериозен разцвет през IV в. по времето на Константин Велики, когато над Динав бил построен мост, свързващ го със Сукидава. Той бил един от малкото градове в цялата империя, чийто форум красели цели 4 храма. Улпия Ескус претърпял много готски и хунски нашествия, но бил окончателно разрушен от аварите през 585 г. През X в. върху развалините му било построено българско селище, което просъществувало до XIV в. В археологическия резерват днес могат да се видят системата от крепостни стени, обществени и жилищни постройки, уличната мрежа, форума и др. Мястото е непопулярно, неподдържано и реално занемарено, сред гъстата трева се подават части от безразборно разхвърляни колони и фризове. Ако сте късметлии, може да видите и лисица.

Подобно на Улпия Ескус античният град Абритус възниква като тракийско селище през V в. пр. Хр., но през I в. е създаден римски военен лагер, който по-късно се разраства до един от големите центрове в Долна Мизия. През II в. бил лагер на кохорта от ХI Клавдиев легион, а през 251 г. в сражение с готите в околностите му загива император Траян Деций и градът е опустошен. През ІV в. е изградена крепост със стена с височина 12 м. и 35 кули и ограждаща площ от 150 дка, но през 586 г. Абритус бива опожарен и обезлюден от аварите. През VII в. върху основите му възниква българско селище с крепост, което е разрушено през X в. при походите на киевския княз Светослав. Средновековното поселение е унищожено напълно в средата на XI в. при печенежки нашествия. В региона на града е открито най-голямото в България късноантично (V в.) златно монетно съкровище от 835 солиди (4 кг.), сечени от 10 императора и императрици. В наши дни на територията на археологическия резерват могат да се видят цялостната фортификационна система, останките на голям перистилен комплекс с вътрешен двор и 22 мраморни йонийски колони и 15 колони на южната страна, покрит тротоар и малък храм.

Днешен Coзoпoл (от гръцкото Созополис – Гpaд нa cпaceниeтo) e нaй-cтapият гpaд пo бългapcĸoтo Чepнoмopиe, основан през бронзовата епоха (ĸpaя нa IV-III xил. пp. Xp.) от тракийското племе скирмиади. Известни в древността като опитни рудари, те поддържали търговски връзки с целия Егейски свят. През 620 г. пр. Хр. изселници от големия малоазийския град Милет основават на негово място гръцка колония с името Антеа. Тя постепенно се разраства и по-късно бива преименувана на Аполония с пояснителен епитет Понтика, понеже тогава съществували много градове с това име. Аполония Понтика е сред първите градове на Балканите, въвели в употреба парични знаци. Още през VII-VI в. пр. Хр. тя започва да произвежда немонетни по форма пари от бронз, а в началото на VI в. пр. Хр. става първият понтийски град, който започва да сече сребърни монети. Аполония успява да запази независимостта си по времето на военните кампании на Филип II и Александър Македонски, но през 72 г. пр. Хр. е завладяна от римския проконсул Марк Лукул и се превръща във важна крепост по Виа Понтика. При управлението на кан Крум през 812 г. Созополис влиза в пределите на Първото българско царство, но в последствие често се връща във византийско владение, докато е превзет от османските турци през 1453 г. За разлика от предходните няколко древни града, Созопол е непрестанно обитавам от своето създаване до наши дни и запазените архитектурни свидетелства за славната му история са доста малко, но пък притежава приятна атмосфера … и море. 🙂

Силистра е основана още през V хил. пр. Хр. от траките, но през 15 г. влиза в рамките на Римската империя под името Дуросторум, а през 106 г. по нареждане на император Траян в него е настанен ХІ Клавдиев легион. През 169 г. Дуросторум  получава статут на муниципиум – самоуправляващ се град – от император Марк Аврелий. Тук е роден „Спасителят на Рим“ Флавий Аеций, който през 451 г. побеждава Атила в битката при Каталаунските поля. За няколко века обаче градът запада, докато през VI в. не е възстановен от славянски племена, който му дават името Дръстър. Той е един от първите градове, включени от кан Аспарух в пределите на българската държава, а при кан Омуртаг е изграден Дунавският дворец на българските канове. В него за известно време се установява самият Симеон Велики, който удържа тежката обсада на маджарите и предприема разгромителния поход срещу тях. През 969 г. обаче Дръстър е превзет от киевския княз Светослав , а през 972 г. и от император Цимисхий, който го нарича Теодорупол. 4 г. по-късно е освободен от  Самуил, но император Василий II Българоубиец го завладява повторно. Интересното е, че между 1070 г. и 1091 г. градът фактически е столица на самостоятелна държава, начело с печенежкия вожд Татуш, който не признава властта на Константинопол. След Въстанието на Асен и Петър през 1185 г. Силистра влиза в пределите на Втората българска държава, но през 1391 г. преминава в ръцете на османците, които също оценяват неговите достойнства и стратегическа позиция.

Към част 8: “Тракийски култови комплекси“